Когато излезе от банята, загърната с удобен памучен халат, Джем я чакаше в съседната спалня. За да прикрие напрежението си, тя се усмихна:
— Оказа се прав. Точно от това имах нужда.
— Кой беше?
— Моля? — попита тя с престорена невинност. — Защо си угасил лампите?
Беше изключил осветлението и бе запалил свещи из цялата стая. Тя натисна ключа на нощната лампа.
— Кой се обади по телефона?
— О, не я познавам. Клиентка на Джилиън. Била извън града и научила новината едва когато се върнала днес следобед.
Не бе взела съзнателно решение да го излъже за телефонното обаждане. Нямаше смисъл да умува. Зарече се да не казва на никого, дори на Джем, за интереса на ФБР към убийството на Джилиън, преди самата тя да разбере причината.
— Жалко, че не успях да грабна слушалката по-рано, за да не те смущават, докато си във ваната.
— И без това кожата ми започна да се изприщва. Беше време да изляза.
— А сега следва грандиозният финал.
— Престарал си се — отбеляза тя, когато хвърли поглед към свещите и застланото легло.
— Забелязах — нехайно каза Джем, — че някои от цветята са увехнали. Пренесох ги в кухнята. Щях да ги изнеса навън, но все още вали.
— Благодаря. Ще ги изхвърля сутринта. „След разговора си е Тъбайъс, специален агент от ФБР.“
Джем седна на ръба на леглото и потупа свободното място до себе си. Тя се поколеба.
— Не се чувствай длъжен да изпълняваш всичките си обещания, Джем. Вече е късно.
— Не толкова.
— Но навярно си изтощен, колкото мен.
— Няма да споря с теб, Мелина. Обещах ти отпускащ масаж на тила и гърба и ще удържа на думата си.
За да избегне спор, който би я изпълнил е неприятни чувства и би изцедил сетните й сили, седна на леглото и се обърна с гръб към него.
— Пет минути. После тръгваш, а аз най-сетне си лягам.
— След пет минути ще молиш за още. Положението й се струваше малко неловко. Държанието му я смущаваше. Макар и запазвайки платоническо настроение, леко спусна горната част на халата по раменете й, за да достига по-лесно до тила й. Когато ръцете му докоснаха кожата й, усети, че са намазани с масло.
— Виждам, че все още си с медальона.
Бе настоял да го приеме. „Джилиън би искала да го носиш“, беше я уверил.
Отначало бе отказала, но после бе отстъпила — и не съжаляваше. Бижуто щеше да й напомня за клетвата й за отмъщение. Ако някога решителността й отслабне, би било достатъчно да потърка червените рубини, за да си представи думите, изписани с кръв по стената на спалнята. При мисълта за тях сега мускулите й се стегнаха.
— Нуждаеш се от това. Мускулите ти са ужасно напрегнати.
Извърна глава, когато почувства устните му твърде близо до ухото си.
— Нищо чудно — след всичко, което преживях.
— Права си, беше истински кошмар за теб. — След кратка пауза добави: — Но Джилиън е мъртва, Мелина. Трябва да свикнем да живеем с този факт. Отпусни се.
Палците му се впиха дълбоко във вдлъбнатината на ключицата й. Усещането бе приятно и тя му го каза. Джем се засмя:
— Казах ти, че съм добър.
— Не си ме излъгал.
— Джилиън обичаше разтривките ми.
— Сега разбирам защо.
— Често бяха прелюдия.
Намекът й се стори твърде неуместен. Но вместо да го упрекне, шеговито подхвърли:
— Не беше нужно да споделяш с мен малката ви тайна.
Засмяха се в един глас. Той продължи с масажиращи движения към раменете й.
— Знаеш ли кое е смешното в тази история?
— Кое?
— Че с Джилиън успяхте да ме заблудите вечерта, преди да бъде убита. Навярно смяташ, че като неин годеник би трябвало да мога да ви различавам.
— Дори за миг не си се усъмнил, че онази, която те посрещна с кърпа на главата, съм аз?
— Не ми хрумна. Дори когато те целунах.
— Но те спрях, преди целувката да стане дълбока. Не ти позволих.
— Беше достатъчно дълбока… — Ръцете му престанаха да се движат и се отпуснаха върху раменете й. — … за да ме възбуди.
Тя скочи от леглото. Рязко се обърна с лице към него и плътно се загърна с халата.
— Как можа да го кажеш?
Джем се засмя.
— Просто се пошегувах. — Умолително протегна ръка към нея. — Мелина, моля те. Нали не взе думите ми насериозно?
— Мисля, че е крайно време да си тръгнеш.
— Стига, Мелина. Беше шега.
— Никак не беше смешна.
Той наведе глава.
— Права си. — Когато отново я погледна, опита се да си придаде детинска невинност, но изражението му й се стори дръзко й обидно. — Извинявай.
— Извинението ти е прието. А сега — нека си кажем лека нощ, за да мога най-сетне да си легна.
Обърна се и излезе от спалнята. Бързите й, отчетливи движения му подсказаха, че трябва да я последва. Взе сакото си от облегалката на дивана, където го бе оставил по-рано, и я настигна. Тя отвори входната врата, зачака го да излезе и каза сухо: