— Не може ли да почака?
— Не мисля — глезено отвърна тя. След това се обърна и с пъргава походка се оттегли.
— Мистър Хенингс?
Джем се завъртя на стола си. В офиса му бяха влезли двама мъже. Единият бе висок, чернокож, с безупречно облекло. Изглеждаше доста интелигентен. Така привлече вниманието на Джем, че забеляза другия само с периферното си зрение. Като че ли присъствието му нямаше особено значение.
Джем усети, че стомахът му се свива, но успя да се изправи и се усмихна приветливо, макар и плахо.
— Аз съм Джем Хенингс. С какво мога да ви помогна?
Непознатият разтвори малък черен портфейл:
— Специален агент Тъбайъс, ФБР.
Двайсет и втора глава
— Плащаш на някого да пазарува за теб? — провлачено отбеляза Чийф, когато тя изключи клетъчния си телефон.
— Какво нередно има в това?
— Нищо. Всъщност впечатлен съм, Мелина. — Срещна смразяващия й поглед и се престори на уплашен. — Нали няма да ме халосаш с ваза по главата?
Не му обърна внимание и стана. Пътеката между двете двойни легла бе толкова тясна, че трябваше да се извърти встрани, за да й стори път.
— Днес се радвам, че има кого да помоля да напазарува. Казах й какво ми е нужно. Ще изпрати покупките дотук е такси.
— Това не е обичайният ти адрес. Не поиска ли обяснение?
— Навярно мисли, че имам тайна връзка. Сред клиентите й има богати и известни личности. Биха престанали да я търсят, ако разпитваше и издаваше тайните им. Дискретността е важно нещо.
— Както в твоята професия. Джилиън обясни, че не издаваш тайните на клиентите си един на друг.
— Би навредило на бизнеса ми.
— Все още не си обяснила защо ти трябват нови дрехи.
— Ако някой ни издирва, ще провери за покупки с кредитна карта, но навярно няма да се сети за „Неймънс“. Това е най-добрият начин, който ми хрумна да се сдобия с няколко тоалета за смяна. Каза ми да взема ключовете си. Грабнах ги и тръгнах. Бог знае кога ще мога да се върна у дома, а това изглежда малко подозрително. — Посочи тениската си с картинка на птиче.
Огледа полутъмната, невзрачна стая. След като бяха изтеглили от банкомат достатъчно пари, за да преживеят няколко дни, бяха отседнали в крайпътен мотел, на паркинга, пред който имаше безброй огромни камиони. Стаята бе стандартна.
Най-сетне отново го погледна.
— Чийф, слушай, може би ще се наложи да поживея тук известно време, но не е нужно и ти да оставаш.
— Как е ключицата ти? — попита той и я накара да осъзнае, че неволно бе започнала да разтрива мястото.
Отпусна ръка.
— Ще мине. Не биваше да ти казвам, че зная, че си спал с Джилиън. Ако не бях те нарекла страхливец и лъжец, щеше да си тръгнеш след онази среща с Лоусън — свободен и спокоен.
— Мислиш ли, че е счупена?
— Ключицата ми ли? Не.
— А пукната?
— Не — отвърна тя и раздразнено поклати глава. — Може би ще посинее, но нищо по-сериозно. — Закърши ръце и каза: — Съжалявам, че те въвлякох в тази бъркотия.
Той смирено въздъхна.
— Държиш да говорим за това, нали? Добре, нека поговорим. Не си ме въвлякла, Мелина. Бях замесен от самото начало. Може би не съм го осъзнавал, но бях замесен. Джилиън бе убита заради часовете, прекарани с мен. Сега изглежда, че аз съм следващата жертва. Искам да узная причината и за двете неща.
— НАСА ще те защити. Нападателите от снощи не биха се осмелили да опитат отново, ако имаш подкрепата на НАСА. — Настойчиво го помоли да се обади на ФБР.
— И какво да им кажа?
— Че тази сутрин си помислил, че съм нападната от крадци.
— Крадци! — извика той и тихо се засмя.
— Скочил си да ме защитиш. Когато си разбрал грешката си, си бил ужасен. Избягала съм, преди да успееш да ме спреш.
— Нима мислиш, че ще повярват? — попита той е гневен тон. — Не, няма да се хванат. Освен това отказвам да се крия зад НАСА. — Посочи към раните по лицето си. — Това е лична битка.
— Как се чувстваш сега?
— Не те интересува.
Носът му най-сетне бе престанал да кърви. Веднага щом бяха пристигнали в мотела, се бе измил и тя бе сменила превръзката на бузата му. Притискаше торбичка лед към клепача си и отокът почти бе спаднал. Но все още изглеждаше като боксьор след няколко рунда.
— Съжалявам, Чийф.
— Е, този път поне не им останах длъжник. — Въпреки че се шегуваше и я убеждаваше, че е бил замесен от самото начало, все още се чувстваше виновна.
— А колата ти?
— Нека стои там за примамка. Не мога да я взема.
— Ще търсят и моята. Какво можем да направим по въпроса?
— Мисля — каза той и потърка слепоочието си.