— Успява да въздейства на хора като Дейл Гордън.
— Не само на тях, Мелина. В космическата програма има няколко души, които твърдят, че той е променил целия им живот.
— Сигурно се шегуваш!
— Една от колежките ми е записала дъщеря си в училището му.
— Как е възможно интелигентни хора да вярват, че един човек е способен да разреши всички проблеми на света?
— Лесно — отвърна Чийф и сви рамене. — Казва им това, което искат да чуят. Използва най-дълбоките им страхове, чувството, че са отхвърлени и неразбрани. Убеждава ги, че е единственият, който вижда достойнствата им. Че ги цени така, както никой друг. Ако го последват, ще станат част от семейството на богоизбраните.
— Невероятно. Страховито.
— Не е толкова невероятно, но определено е страховито. Много хора са вярвали, че Хитлер е носител на вярната идея. Той е типичен пример колко силно влияние може да има един човек върху съзнанието на мнозина. Помисли за по-неизвестните лидери на секти, които са се издигнали благодарение на същата тактика.
Потръпна, но не защото Чийф бе нагласил климатика на най-ниската температура:
— Този човек не се смята за пророк или свещеник. Самият той е божеството в своята догма. Притежава тайната на живота и ако го последваш, ще вървиш по верния път. — Гневно подсмръкна, преди да довърши: — Някъде по пътя съвсем е забравил за Бога.
— Вярваща ли си, Мелина?
Пресипналият му глас я изненада. Сериозно отвърна:
— Да. Ти не си ли?
— Вярвам в науката.
След като поразмишлява върху думите му няколко мига, тя го попита дали винаги е искал да стане астронавт.
— От детството си ли мечтаеше за това?
— Винаги съм се интересувал от Космоса. Исках да науча повече за планетите и Луната, за съзвездията. Когато пораснах достатъчно, нощем се измъквах от къщи и отивах с колелото си в покрайнините на града, където небето беше тъмно. С часове наблюдавах звездите е надеждата да зърна метеор, метеорологически апарат или спътник. Първите астронавти бяха моите герои. Така че — да, бих могъл да кажа, че подсъзнателно винаги съм мечтал да стана един от тях. Но мислех, че е непостижимо.
— Защо?
— Докато завърших гимназия, живеех в резерват.
— Е, и?
— Възможностите там са ограничени.
— Тогава защо не направиш нещо, за да промениш положението?
Строго я изгледа.
— Какво например?
— Стани говорител на онази организация. — Чийф се намръщи. — Какви скрупули имаш? Не харесваш Лонгбуш?
— Лонгтрий.
— Съмняваш се в почтеността му?
— Донякъде. — Разтърси рамене, сякаш за да се освободи от бремето на въпросите й. — Не зная.
— Може би трябва да разбереш.
— Не е само заради него.
— Какво друго има? Парите ли не са достатъчно?
— Не. Увериха ме, че ще имам време да се занимавам и с други неща, стига да не противоречат на политиката им.
— Струва ми се, че няма какво да губиш.
— Защо разговаряме за това? — раздразнено попита той. — Вече реших. Отказах им.
— Но не изглеждаш доволен от решението си.
— Какво те кара да мислиш така?
— Започна да нервничиш. Защо изведнъж стана толкова заядлив, Чийф? Щом си взел решение и си доволен от него, защо се дразниш, че заговорих на тази тема? — Изгледа го предизвикателно. Той извърна глава. — Боиш се, че ще те разочароват? — След миг попита е по-тих глас: — Или се страхуваш, че самият ти няма да оправдаеш очакванията им?
Чийф повдигна вежди и леко подсвирна:
— Охо! Пускаш отровни стрели, Мелина.
— Ха-ха. Индианска шега. — Задържа поглед върху лицето му. — Така е, нали?
— Кое?
— Поставяш си високи цели и не допускаш провал. Чийф — закачливо продължи тя, — трябва да си позволиш няколко малки провала, за да развиеш способност да си прощаваш, когато направиш грешка.
Приближи лицето си към нейното и погледите им се срещнаха.
— А ти?
— Какво?
— Успя ли да си простиш?
Тя затаи дъх:
— За размяната ли?
— Успя ли?
След кратко мълчание отвърна:
— Опитвам се. Но е трудно и засега чувството за вина надделява.
— Възхищавам се от искреността ти.
— Благодаря.
— Заслужаваш и аз да бъда откровен е теб.
— Ще те изслушам.
Бавно изправи гръб.
— Когато бях там, горе, при последната мисия, се помолих. — Тя остана неподвижна и мълчаливо го изчака да продължи. Чийф смутено сви рамене. — Не беше точно молитва. Не като неговите. — Кимна към телевизора. — Не като онези, които можеш да чуеш в църква. Другите от екипажа спяха. А аз просто гледах навън. Всичко е толкова необятно, толкова… — Помълча, докато намери подходяща дума, за да опише безкрайността на вселената. — Толкова е красиво, Мелина! Накара ме да се почувствам малък и незначителен. И същевременно — бях част от нещо… много по-голямо, внушаващо повече страхопочитание дори от самия Космос. Може би Бог. Изведнъж просто ми хрумна мислено да отправя кратка молитва. Благодарих, че всичко това съществува и че съм избран — единствено аз — да го видя и усетя така. — След миг отново я погледна. — Това е.