Джон Гришам
Размяната
Фирмата #2
1
Мич Макдиър беше сам в кабинета си на четиресет и осмия етаж на лъскава сграда в южния край на Манхатън и гледаше през прозореца към Батъри Парк и оживените води отвъд него. Плавателни съдове с всякакви форми и размери кръстосваха пристанището. Товарни кораби, отрупани с контейнери, чакаха почти неподвижно. Фериботът за Статън Айланд се плъзгаше бавно покрай Елис Айланд. Круизен кораб, пълен с туристи, плаваше към открито море. Свръхлуксозна яхта влизаше достолепно в града. Някакъв смелчага лъкатушеше с петметров катамаран между другите лодки. Три-четири хеликоптера кръжаха като разлютени стършели на триста метра над водата. В далечината камионите на моста „Веразано“ не помръдваха, залепени един до друг. Статуята на Свободата наблюдаваше всичко това от своя величествен пиедестал. Гледката беше прекрасна и Мич се стараеше да ѝ се любува поне веднъж дневно. Понякога успяваше, но повечето дни бяха прекалено натоварени, за да му остава време за безделие. Той вършеше всичко по часовник — така преминаваше неговият живот, както и животът на стотиците други адвокати в сградата.
„Скъли и Пършинг“ имаше повече от две хиляди служители по цял свят и суетно се гордееше, че е най-влиятелната международна юридическа фирма на планетата. Нюйоркските съдружници, един от които беше Мич, се бяха възнаградили с по-просторни кабинети в центъра на финансовия квартал. Фирмата беше на сто години, излъчваше престиж и власт и вонеше на пари.
Той погледна часовника си и приключи с любуването на пейзажа. Двама млади адвокати почукаха и влязоха за поредната среща. Седнаха на масичката и секретарката им предложи кафе. Те отказаха и тя излезе. Клиентът беше финландска корабна компания, която имаше проблеми в Южна Африка. Властите там бяха наложили ембарго на товарен кораб, превозващ електроника от Тайван. Празен корабът струваше около сто милиона. Натоварен — два пъти повече, а южноафриканците се заяждаха за някакви митнически тарифи. Мич беше посещавал Кейптаун два пъти през последната година и не му се ходеше там отново. След половин час той отпрати младите адвокати със списък от инструкции и посрещна следващите двама.
Точно в пет часа се обади на секретарката си, която си тръгваше, и се запъти към стълбите. Избягваше да ползва асансьорите, защото не му се слушаха глупавите разговори на познати и непознати служители на фирмата. Мич имаше много приятели в нея и, доколкото знаеше, само шепа врагове. Постоянно прииждаха нови и нови напористи млади адвокати с лица и имена, които се очакваше той да знае. Но често не ги знаеше, нито пък имаше време да разлиства фирмения указател и да ги запомня. Много от тях щяха да изчезнат още преди да научи имената им.
Качването и слизането по стълбите бяха добра гимнастика за краката и дробовете му и неизменно му напомняха, че вече не е в колежа, не играе футбол и баскетбол и не е способен да го прави с часове. На четиресет и една години Мич все още беше в много добра форма, защото внимаваше как се храни и пропускаше обяда поне три пъти седмично, за да тренира във фитнес залата на фирмата. Поредната привилегия, от която се ползваха само съдружниците.
На четиресет и втория етаж той се отправи към кабинета на Уили Бакстром, също съдружник, който се радваше на лукса да не отчита работата си в часове. Уили имаше завидната задача да ръководи про боно програмите на фирмата и макар да вършеше страшно много, не изпращаше сметки на клиентите си. Нямаше кой да му ги плати. Адвокатите в „Скъли“ печелеха много, особено съдружниците, и фирмата беше известна с ангажимента си да поема работа про боно. Нагърбваха се доброволно с трудни дела по цял свят. От всеки адвокат се изискваше да отделя безвъзмездно най-малко 10 процента от времето си за такива случаи, до един одобрени от Уили.
Адвокатите бяха разединени относно работата про боно. Половината не възразяваха, защото за тях тя беше приятно разнообразие от изтощителната мелачка около делата на влиятелни корпоративни клиенти. За няколко часа месечно всеки адвокат представляваше реален човек или бедна неправителствена организация и не се занимаваше да изпраща сметки и да мисли за пари. Другата половина от служителите подкрепяха само на думи благородната идея да се проявява щедрост към общността, но всъщност я намираха за разхищение. Смятаха, че е по-добре въпросните 250 часа годишно да бъдат посветени на печеленето на пари и укрепването на позициите в различни комисии, които решаваха кой да бъде повишен, кой да стане съдружник и кой да бъде изритан.
Уили Бакстром поддържаше мира, което не беше особено трудно, защото нито един адвокат, каквито и амбиции да имаше, не би дръзнал да критикува агресивните про боно програми на фирмата. „Скъли“ дори раздаваше годишни награди на адвокатите, които отделяха повече от задължителното време, за да бъдат в услуга на хората с по-малко късмет в живота.