Мич и Джак решиха, че ще напуснат Рим на следващата сутрин и ще отлетят за Ню Йорк. От там Мич щеше да потегли за Големия Кайман и да пристигне по обед карибско време. Той се обади на съдружник от „Скъли“ в Ню Йорк, поръча му да се свърже с тяхна партньорска фирма на Големия Кайман и да намери банков експерт, който да го очаква. Обади се на още един съдружник и го помоли да проучи банка на име „Тринидад Тръст“.
Дариън говори с Кори, който се намираше на място в Маракеш и беше наел мароканска охрана. Един от агентите беше гост на хотел „Ла Мезон Араб“ и беше настанен през две врати от стаята на Аби. Тя трябваше да се срещне с Хасан Мансур във вторник на закуска за сверка на часовниците. Мароканците от екипа им щяха да държат под око господин Мансур — човек, когото досега не бяха успели да проследят. Дариън предупреди Кори да обясни на екипа да не поемат никакви рискове: само да наблюдават бдително и да се стремят да останат незабелязани.
Малко след 15 ч. източно стандартно време сенаторът се обади с очакваната новина. Елайъс Лейк осведоми Джак — строго поверително, разбира се — че британският външен министър е посредничил за сделка с италианците и американците, според условията на която трите държави да отпуснат по 15 милиона долара всяка. Плащанията щяха да бъдат направени от толкова тайни източници, че все едно са на Марс, и щяха да се пренасочват през банки на четири континента. В крайна сметка като по чудо щяха да пристигнат в новата сметка в банка на Кайманите. Всеки, който се опиташе да проследи откъде идват парите, сигурно просто щеше да се побърка.
Джак обсипа сенатора с благодарности и обеща да му се обади по-късно.
Четиресет и пет милиона бяха половината от деветдесет, крайната им цел. Плюс десетте от Лука… И пак не бяха достатъчно.
Вбесен, Дариън каза:
— В мръсния свят на американските пари петнайсет милиона за подкупи са нищо. Агенцията за борба с наркотиците плаща толкова месечно на информаторите си.
— Тя не е американска гражданка — напомни му Джак.
— Доносниците в Колумбия също не са.
Часове наред в продължение на много дни бяха обсъждали дали терористите могат да се огънат. На колко щяха да се съгласят, ако екипът не успееше да събере исканите 100 милиона? Трудно им беше да си представят, че онези ще се откажат от една крупна сума. Вече имаха 10 милиона. Още 55 милиона можеха да станат тяхно притежание.
Според Дариън досегашният рекорд беше откуп от 38 милиона долара, който французите платили на сомалийска банда за един журналист, но никой не знаеше това, защото не съществуваше централизирана клирингова къща за международни заложници. Шейсет и пет милиона със сигурност бяха внушителна сума.
Алтернативата обаче беше толкова страховита, че не се побираше във въображението.
Мич отиде в друга зала и се обади в Истанбул.
Самолетът „Чалънджър“ излетя от международното летище „Леонардо да Винчи“ в Рим в шест сутринта във вторник, 24 май. Джак и Мич имаха нужда от сън, затова стюардесата приготви две легла в отделно помещение в задната част на салона. Преди това обаче Мич каза:
— Да изпием по едно „Блъди Мери“, само едно, и да поговорим. Имам да ти съобщя нещо, което трябва да знаеш.
Единственото желание на Джак беше да поспи няколко часа, но разбра, че става дума за нещо сериозно. Поръчаха питиетата си на стюардесата, тя им ги поднесе и изчезна.
Мич разклати кубчетата лед в чашата си, отпи няколко глътки и започна:
— Преди години, когато с Аби напуснахме Мемфис посред нощ, за да се спасим, едва успяхме да се измъкнем от града. Работодателят ми, фирма „Бендини“, беше собственост на чикагската мафия и когато го разбрах, реших веднага да изчезна. ФБР затягаше примката, всичко щеше да се срути. Фирмата подозираше, че аз говоря с ФБР, и готвеше план да ме елиминира. Вече бях научил, че те не за пръв път щяха да затворят устата на свой адвокат. Присъединиш ли се към фирмата, никога не я напускаш. Най-малко петима адвокати се бяха опитали да се махнат през десетте години, преди аз да започна работа там. Всички бяха мъртви. Знаех, че ще съм следващият. Докато подготвях бягството си, се отвори възможност да пренасоча малко пари. Офшорни фондове, които бяха скрити в банка на Големия Кайман, а аз знаех как да ги прехвърля другаде. Мръсни фирмени пари. Бях уплашен и ядосан, бъдещето ми беше несигурно. Уж обещаващата ми кариера беше съсипана заради „Бендини“, а ако изобщо оцелеех, щях да прекарам живота си като беглец. Така че за компенсация взех мръсните пари. Десет милиона долара. Прехвърлих ги благодарение на магията на електронните преводи. Изпратих по един милион на майка ми и на родителите на Аби, останалите скрих в офшорна сметка. По-късно казах на ФБР за парите и предложих да върна повечето. На тях им беше все едно. Бяха твърде заети със съдебните дела. Пък и какво щяха да правят с откраднати мръсни пари? След време, изглежда, просто забравиха за тях.