Джак отпиваше от питието си и слушаше в захлас.
— След като започнах работа в лондонския офис на „Скъли“, се свързах с ФБР за последен път. Бяха изгубили интерес. Притиснах ги и накрая получих писмо от данъчната служба, писмен отказ от претенции. Не дължах данъци. Случаят беше приключен.
— А парите все още са в офшорната сметка — каза Джак.
— Още са там, в Роял Банк ъф Куебек, която е в непосредствена близост до „Тринидад Тръст“.
— На Големия Кайман.
— Да, на Големия Кайман. А тези банкери умеят да пазят тайна, повярвай ми.
— И парите вече са много повече от осем милиона.
— Точно така. Трупат лихви петнайсет години и не се облагат с данъци. Говорих с Аби и двамата сме на мнение, че моментът е подходящ да се освободим от по-голяма част от тези пари. Така или иначе винаги сме смятали, че те всъщност не са наши.
— За откупа ли?
— Да, ще добавим още десет милиона. С парите от Лука ще имаме шейсет и пет плюс първите десет. Не е зле за шайка пустинни разбойници, нали?
— Много щедро, Мич.
— Знам. Мислиш ли, че ще се съгласят на шейсет и пет?
— Нямам представа. Струва ми се, че обичат кръвопролитията не по-малко от парите.
Двамата се умълчаха задълго и само отпиваха от питиетата си. Накрая Мич каза:
— Има още нещо.
— Нямам търпение да го чуя.
— Преди няколко часа се обадих на Омар Челик и го помолих за десет милиона. Той обича Лука и Джована, но не съм сигурен, че привързаността му струва толкова пари. Затова направих нещо глупаво. Гарантирах му, че ще му върнем парите със съдебно дело.
— Доста глупаво.
— Признах си вече.
— Но те разбирам. Отчаяните времена изискват отчаяни мерки. Той какво каза?
— Че ще помисли до утре сутринта. Затова аз направих нещо още по-безумно. Заплаших го, че ако не се включи, ще се оттегля от делото и той ще бъде принуден да наеме друга фирма.
— Не заплашваш турци.
— Знам, но той запази спокойствие. Сигурен съм, че ще се включи.
— Ще станат седемдесет и пет милиона.
— Сметката е проста, макар че нищо друго не е. Ще откажат ли седемдесет и пет милиона?
— Ти би ли отказал?
— Не. Освен това ще се отърват от заложницата. Тя едва ли е лесен затворник.
Умората и алкохолът си казаха думата и около час след излитането Мич и Джак спяха дълбоко на 12 000 метра над Атлантика.
42
За сутрешното кафе Аби си облече бялата рокля и не се гримира. Хасан носеше друг хубав ленен костюм, масленозелен, и бяла риза без вратовръзка. Седнаха на същата маса, която вече ѝ беше омръзнала. Поръчаха си кафе и чай и казаха на сервитьора, че ще си изберат закуска по-късно.
Хасан, очарователен професионалист както винаги, се усмихваше, докато Аби не каза:
— Трябва ни още време. Още двайсет и четири часа.
Той се намръщи и поклати глава.
— Съжалявам, не е възможно.
— В такъв случай не можем да съберем пълната сума от деветдесет милиона.
Аби видя насреща си още по-намръщена физиономия.
— Значи положението се усложнява — каза Хасан.
— То отдавна е неописуемо сложно. Събираме парите от най-малко седем места в различни страни.
— Разбирам. Един въпрос. Ако имате още двайсет и четири часа, колко пари ще успеете да осигурите?
— Не знам колко.
Малките му черни очи се фокусираха върху нея като лазерни лъчи.
— Тогава е пределно ясно, госпожо Макдиър. Ако не можете да ми обещаете повече пари, аз не мога да ви обещая повече време. Колко пари имате сега?
— Седемдесет и пет милиона. Плюс депозита от десет милиона, разбира се.
— И парите са при вас, така че съпругът ви ще може да ги преведе утре?
Сервитьорът се върна и бавно им поднесе чая и кафето. Отново попита за закуската, но Хасан махна с ръка да го отпрати. Озърна се, не забеляза нищо подозрително и каза:
— Добре. Ще поговоря с клиента си. Но това не са добри новини.
— Нямам други. Искам да видя Джована.
— Съмнявам се, че ще бъде възможно.