— Тогава няма сделка. Никакви седемдесет и пет милиона. Никакъв паричен превод утре. Искам да я видя днес, и то тук, без да излизам от хотела.
— Искате твърде много, госпожо Макдиър. Няма да се хванем в капана.
— Капан ли? Приличам ли ви на човек, който залага капани? Аз съм редактор на готварски книги в Ню Йорк.
Хасан отново се усмихна и поклати глава развеселен.
— Не е възможно.
— Намерете начин.
Тя се изправи рязко, взе кафето си и излезе от ресторанта с чашата.
Хасан я изчака да се изгуби от поглед и извади телефона си.
Два часа по-късно Аби работеше на малка масичка в стаята си, когато телефонът ѝ „Джакъл“ завибрира. Беше Хасан със злокобна новина. Клиентът му бил много разстроен от факта, че условията му още не са изпълнени. Сделката отпадала.
Все пак щяло да бъде разумно Мич да продължи с плановете си на Големия Кайман. Да открие нова сметка в „Тринидад Тръст“ и да чака инструкции. Значи сделката все пак не отпадаше.
Мич беше някъде в облаците и нямаше мобилна връзка в самолета.
Самолетът кацна в Уестчестър в 7:10 ч., близо седем часа след като излетя от Рим. Чакаха ги два черни седана. Единият потегли на север с Джак, който живееше в Паунд Ридж. Мич се отправи към Манхатън с другата кола.
Мароко беше с пет часа по-напред от Ню Йорк. Той се обади на Аби, която се беше затворила в хотелската си стая и редактираше някаква готварска книга. Разказа му как е минало сутрешното ѝ кафе с господин Мансур и последвалия разговор между тях. Останал разочарован заради парите, но изглеждал подготвен за такова развитие на нещата. Бил лукав истински професионалист и тя не можела да го разгадае. Нямала представа дали ще се съгласят само на още 75 милиона долара, но ѝ се струвало, че Хасан има по-голяма роля в преговорите, отколкото си дава вид.
Час след като кацна, Мич влезе в апартамента си на Шейсет и девета улица, негов дом през последните седем години и място, което обичаше, но се почувства като в чужд апартамент, където е нахлул незаконно. Къде бяха всички? Пръснати в различни посоки. Мич закопня за предишния им живот. Тишината беше потискаща. Само че сега не беше моментът да изпада в меланхолия. Изкъпа се и се облече с ежедневно облекло. Извади мръсните дрехи от сака си и пъхна в него чисти. Не си взе нито сако, нито вратовръзка. Доколкото помнеше отпреди петнайсет години, банкерите на Кайманите избягваха да носят костюми.
Отново се обади на Аби и ѝ съобщи, че апартаментът им все още си е на мястото.
Колата го чакаше на Шейсет и девета улица. Мич метна сака си в багажника и каза:
— Да тръгваме.
Беше по-лесно, защото натовареният трафик беше в обратната посока, и след петдесет минути се върнаха на летището в Уестчестър. Чалънджърът беше зареден с гориво и готов за полет.
Чакането започваше да става мъчително за Аби. Бяха минали четири часа от срещата ѝ с Хасан. Стаята ѝ сякаш отесняваше, а и камериерката настояваше да влезе. Аби обиколи хотела и беше сигурна, че я наблюдават. Мъжът на рецепцията, консиержът в нишата си, униформеното пиколо — всички я поглеждаха небрежно, после отново я стрелваха с очи. Малкият тъмен бар беше празен в два следобед и Аби седна с гръб към вратата. Барманът ѝ се усмихна, когато влезе, после доста се позабави, преди да дойде да вземе поръчката ѝ.
— Бяло вино — каза тя.
Нямаше други клиенти. Колко време щеше да му отнеме да ѝ налее чаша бяло вино?
Най-малко десет минути. Аби забоде нос в някакво списание и зачака нетърпеливо.
43
Първото му пътуване до островите преди около петнайсет години беше с Ейвъри Толсън, един от съдружниците, който беше негов ментор и наставник. Бяха летели от Маями с „Кайман Еъруейс“ заедно с шумна група гмуркачи, които се наливаха с пунш с ром и се опитваха да се напият още преди кацането. Ейвъри пътуваше до там няколко пъти годишно и макар да беше семеен и фирмата да не гледаше с добро око на флиртовете, той си беше голям женкар. И прекаляваше с пиенето. Една сутрин, докато се бореше с махмурлука си, Ейвъри се извини на Мич и призна, че е много напрегнат заради несполучливия си брак.
През годините Мич се беше научил да прогонва от съзнанието си мислите за кошмара в Мемфис, но невинаги беше възможно. Когато самолетът се снижи през облаците и той зърна яркосиньото Карибско море, Мич се усмихна, като си помисли какъв късмет извади навремето. Макар и не по негова вина, беше на косъм от това да го убият или да го осъдят, но беше успял да се измъкне. Лошите бяха сурово наказани и си го заслужаваха, а докато те лежаха в затвора, Аби и Мич бяха започнали живота си наново.