Стивън Стоджхил беше кацнал в Джорджтаун преди четири часа след дълъг полет от Рим с прекачване в Маями. Чакаше го с такси пред митницата и двамата се отправиха към центъра на града.
През отворените прозорци на таксито нахлуваше горещ тропически въздух, а шофьорът тихо слушаше реге. Точно като преди петнайсет години.
— Адвокатът ни се казва Дженингс, британец е, горе-долу симпатичен — обясни Стивън. — Срещнах се с него преди два часа и вече знае какво искаме. Според нашите хора той е топ специалистът тук, наясно е с всички банки и с тънкостите около паричните преводи. Познава Соломон Фрик, с когото ще се срещнем скоро в „Тринидад Тръст“. Сигурно двамата перат пари заедно.
— Не е смешно. Според моето проучване банкерите на Кайманите са започнали да действат в рамките на закона през последните двайсет години.
— Пука ли ни всъщност?
— Не ни пука. На вечеря ще ти разкажа за първото ми пътуване до Джорджтаун.
— Онази история с „Бендини“ ли?
— Да.
— Нямам търпение. В „Скъли“ се носи слух, че мафията за малко да те очисти, но ти си ги изпреварил и си ги надхитрил. Вярно ли е?
— Да, успях да избягам от мафията. Не знаех, че съм станал легенда в „Скъли“.
— Всъщност не си. Кой има време за стари бойни истории във фирма като „Скъли“? Интересува ги само да навъртят петдесет часа седмично.
— Предпочитаме да са шейсет, Стивън.
Шофьорът зави и насреща им се показа океанът. Мич кимна и обясни:
— Това е заливът Хог Стай, където навремето пиратите пускали котва и се криели на острова.
— Да, и това съм го чел някъде — каза Стивън напълно незаинтересован.
— Къде сме отседнали? — попита Мич и с удоволствие подмина туристическите дрънканици.
— В „Риц-Карлтън“ на Севън Майл Бийч. Аз вече се настаних. Много е хубаво.
— „Риц“ е все пак.
— Е, и?
— Би трябвало да е хубаво, нали?
— Може би. Откъде да знам? Аз съм обикновен младши адвокат, който отсяда на по-евтини места, но сега нали съм с истински съдружник, съм настанен в по-висока категория. Обаче още летя с гражданската авиация, и то не в първа класа, а в икономична.
— Светлото бъдеще е пред теб.
— И аз все това си повтарям.
— Да отидем да се срещнем с Дженингс.
— Ето това е фирмата му — каза Стивън и подаде на Мич една папка. — Британска кантора с десетина адвокати.
— Не са ли всички фирми тук британски?
— Допускам. Чудя се защо не сме купили някоя и да я добавим на фирмената ни бланка.
— Ако продължаваме да губим клонове с такава скорост, май ще се наложи да се разраснем.
Кантората на Дженингс се намираше на третия етаж на модерна сграда с банка, която беше на няколко преки от пристанището. Срещнаха се в заседателна зала с гледка към океана, която би била прекрасна, ако три огромни лайнера не стояха на док в залива Хог Стай. Британецът беше сухар, който говореше носово и се усмихваше трудно. Носеше сако и вратовръзка и явно му беше приятно, че е облечен по-елегантно от американските си колеги, само че на тях им беше все едно. По негово мнение най-удачната стратегия била да си открият сметка в „Тринидад Тръст“ — банка, която той познавал добре. Соломон Фрик му бил личен познат. Много банки на островите отказвали да правят бизнес с американците, затова било най-добре лондонският офис на „Скъли“ да открие сметката и всичко да остане далече от федералните.
— Вашите данъчни са пословично трудни — обясни той през носа си.
Мич сви рамене. Какво се очакваше да направи? Да защитава данъчните служби? Когато съберяха парите — дано това да станеше на следващата сутрин — сумата щеше да бъде преведена в анонимна сметка в „Тринидад Тръст“ съгласно инструкциите на Мансур. Оттам с едно натискане на клавиш милионите щяха да се прехвърлят в сметка, която още не беше известна, и щяха да изчезнат безвъзвратно.
Час по-късно тримата излязоха от офиса на Дженингс и извървяха около двеста метра до подобна сграда, където се срещнаха със Соломон Фрик, общителен южноафриканец с прекалено непринудено поведение. При проверката на Фрик, която „Скъли“ направиха набързо, светнаха доста червени лампички. Той беше работил в банки от Сингапур до Ирландия и Карибите, постоянно се местеше и обикновено оставяше след себе си разруха. Сегашните му работодатели обаче, „Тринидад Тръст“, имаха добра репутация.
Фрик подаде на Мич и Дженингс документите, те ги прегледаха и ги изпратиха по имейл на Райли Кейси, който чакаше на бюрото си в Лондон. Той ги подписа на нужните места и им ги върна. „Скъли и Пършинг“ вече имаха сметка на Кайманите.