Когато почти се стъмни, той се отправи обратно към Севън Майл Бийч. Стивън го чакаше, беше време за вечеря.
44
Сряда, 25 май.
В девет сутринта Аби влезе в ресторанта на хотела и поиска да я настанят на същата маса. Последва сервитьора и леко изненадана установи, че Хасан Мансур го няма. Тя седна, поръча си кафе, сок, препечена филийка и конфитюр. Изпрати есемес на Мич за „добро утро“ и той отговори бързо. Аби не се учуди, че е буден по това време, защото през последния месец не беше спал и десет часа.
Добре облечена мароканска двойка седеше на най-близката съседна маса. Мъжът работеше за Кори и беше в екипа, охраняващ Аби. Той погледна към нея, но с нищо не показа, че регистрира присъствието ѝ.
Хасан най-сетне влезе, усмихна се широко и започна да се извинява. Забавил се заради натовареното движение и тъй нататък, ама какво хубаво време, нали? Поръча си чай и продължи да бъбри няколко минути, все едно двамата бяха туристи.
Аби изяде препечената филийка и се опита да успокои нервите си.
— Е, госпожо Макдиър, как стоят нещата?
Тя поне три пъти го беше помолила да я нарича Аби.
— Очакваме два превода тази сутрин и така сумата ще стане седемдесет и пет милиона, както обещах.
Неубедителен опит за намръщена гримаса, но беше ясно, че Хасан и клиентите му искат парите.
— Само че уговорката е за сто милиона, госпожо Макдиър.
— Да, известно ни е. Поискахте сто милиона и ние направихме всичко по силите си да ги осигурим, но така и не успяхме. Имаме само седемдесет и пет. Освен това непременно трябва да видя Джована, преди парите да бъдат преведени.
— И открихте сметка в „Тринидад Тръст“ съгласно инструкциите?
— Да — отговори тя и се включи в играта.
Знаеше, че той вече е осведомен. Банкерът му Соломон Фрик го беше информирал, че сметката е открита — така беше казал Дженингс на Мич. Фрик и банката му чакаха. Всичко беше подготвено. Богатството почти беше в ръцете му и Хасан трудно прикриваше възбудата си.
— Искате ли препечена филийка? — попита Аби.
На малък поднос имаше четири препечени филийки, намазани с масло. Той си взе една, благодари ѝ и я разчупи на две.
— Разполагаме с много време — каза Аби. — Има часове до крайния срок.
— Да, но клиентът ми все още иска сто милиона.
— И ние все така не можем да изпълним това изискване, господин Мансур. Много е просто. Седемдесет пет — или това, или нищо.
Хасан се намръщи на нещо — вероятно на мисълта да откажат сделката. Отпи от чая си и се помъчи да изглежда разтревожен, че нещата се разпадат. Известно време двамата само се хранеха, после той каза:
— Ето какъв е планът ни. Ще се срещна с вас във фоайето в четири следобед. Вие ще ме осведомите, че всички преводи са извършени и парите са приготвени. След това ще излезем заедно, ще отидем на безопасно място и вие ще видите Джована.
— Няма да напусна хотела.
— Както искате.
В 9:15 ч. пристигна превод от банка в Кипър. Десет милиона долара, както беше обещал Омар Челик, от филиал на „Ланнак“ в Хърватия. Мич, Стивън, Дженингс и Фрик се усмихнаха и си поеха дълбоко дъх. Дженингс и Фрик не знаеха цялата история. Нямаха представа къде ще отидат парите, нито за какво ще се използват. Предвид тревогата на адвокатите от „Скъли“ обаче беше ясно, че става дума за нещо изключително важно. Дженингс, британец до мозъка на костите си, подозираше, че е свързано със заложницата от „Скъли“, за която постоянно пишеха в пресата, но професионализмът го задължаваше да не разпитва. Работата му беше само да съветва клиента и да контролира пристигащите преводи и големия изходящ.
Мич се обади на Райли Кейси в Лондон, без да очаква да научи нещо конкретно, но въпреки това реши да попита:
— Къде са проклетите пари от американците?
Нищо чудно, че Райли нямаше представа какви ги вършат американците.
В 10:04 ч. пристигна превод от банка в Мексико Сити. Последната вноска от 15 милиона долара бе постъпила в сметката и сега оставаше въпросът какво да правят с парите. Соломон Фрик отиде в друг кабинет, за да се обади на клиента си и да съобщи добрата новина. Мич звънна на Аби, за да ѝ каже същото.
В 15:45 ч. Аби беше готова. Дойде преди два дни, но ѝ се струваше много по-отдавна. Чувстваше се като пленница в хотела, колкото и хубав да беше. Когато те е страх да излизаш и знаеш, че си под наблюдение, времето минава по-бавно.