Не се споменаваше нищо за обвиненията срещу Ламар, неговото признаване на вината и затворническата му присъда.
Кантората му се намираше над магазин за спортни стоки. Мич се качи по скърцащите стълби, пое си дълбоко дъх и отвори вратата. Едра жена, която седеше зад компютърен екран, спря работата си и му се усмихна любезно.
— Добро утро.
— Добро утро. Тук ли е Ламар?
— В съда е — отговори тя и кимна назад по посока на съда.
— Дело ли има?
— Не, само изслушване. Би трябвало скоро да се върне. Аз мога ли да ви помогна?
Той ѝ подаде визитката си от „Скъли“ и се представи:
— Казвам се Мич Макдиър. Ще се опитам да го намеря там. В коя зала е?
— Има само една. На втория етаж.
— Добре. Благодаря.
Беше красива съдебна зала, от старите: високи прозорци, потъмняла дървена ламперия, портрети на вече мъртви магистрати, до един бели мъже. Той се вмъкна вътре и седна на задния ред. Беше единственият зрител. Съдията го нямаше и Ламар си приказваше с друг адвокат. Когато най-сетне забеляза Мич, се сепна, но не прекъсна разговора си. Щом приключи, той бавно закрачи по средната пътека и спря в края на реда. Двамата се измерваха с поглед известно време и накрая Ламар попита:
— Какво търсиш тук?
— Просто минавам през града.
Саркастичен отговор. Само пълен глупак би минал през забравено от бога място като Съмрол.
— Пак ще те попитам: какво търсиш тук?
— Снощи бях в Мемфис и имах работа, но тя отпадна. Полетът ми е от Нашвил след няколко часа, затова тръгнах с кола. Реших да се отбия да ти се обадя.
Ламар беше силно оплешивял и почти неузнаваем. А косата, която му беше останала, беше доста прошарена. И той като много други мъже се опитваше да компенсира оплешивяването си с гъста брада. Само че и брадата му беше прошарена и го състаряваше още повече. Той се вмъкна на реда пред Мич, спря на десетина метра и се облегна на предната скамейка. Едва сега се усмихна и попита:
— Нещо конкретно ли искаш да обсъдим?
— Ами не. Сещам се за теб от време на време и исках само да ти кажа „здрасти“.
— Здрасти. Знаеш ли, Мич, и аз се сещам за теб. Прекарах двайсет и седем месеца във федерален затвор по твоя вина, та ми е трудно да те забравя.
— Прекара двайсет и седем месеца във федерален затвор, защото участваше в престъпен заговор, който се опита да оплете и мен. Едва успях да се измъкна. Ти ми се сърдиш, но аз също ти се сърдя.
В дъното на залата една секретарка застана пред съдийската маса. Двамата я наблюдаваха и я изчакаха да си тръгне, после пак впериха погледи един в друг.
Ламар леко сви рамене и каза:
— Добре, имаш право. Извърших престъпление и си изтърпях наказанието. Не ми се говори за това.
— Не съм дошъл да създавам неприятности. Надявах се да си поговорим и да прекратим враждата.
Ламар въздъхна и отговори:
— Ами, ако не друго, възхищавам ти се, че си тук. Мислех, че повече няма да те видя.
— И аз теб. Ти беше единственият ми истински приятел тогава, Ламар. Въпреки напрежението имахме много приятни моменти. Аби и Кей също се разбираха. Пазим хубави спомени за вас.
— Е, ние не. Изгубихме всичко, Мич, и най-лесно беше да обвиняваме теб.
— Фирмата потъваше, Ламар, знаеш го. ФБР бяха надушили следата и бяха решили, че, като отскоро назначен, аз съм слабото звено.
— Оказали са се прави.
— Абсолютно. И понеже не бях извършил нищо нередно, реших да се защитя. Сътрудничих на федералните и после избягах като уплашен заек. Дори те не можаха да ме намерят.
— Къде отиде?
— Това е дълга история, приятелю — усмихна се Мич и бавно се изправи. — Да те почерпя един обяд?
— Не, благодаря, но хайде да си намерим маса.
Първото кафене на площада се оказа пълно с „твърде много адвокати“ според Ламар. На съседната пряка си намериха места в един магазин за сандвичи в приземието на стара железария. Всеки си плати обяда, после се настаниха в ъгъла, далече от навалицата.
— Е, как е Кей? — попита Мич.
Допускаше, че двамата още са женени. Беглите му детективски опити по интернет не бяха открили данни за развод през последните десет години. От време на време се случваше да си спомни име или лице от онова време и отделяше няколко минути да порови онлайн. Само че петнайсет години по-късно любопитството му започваше да гасне. Не си водеше бележки и не пазеше никакви папки.
— Добре е, продава медицински консумативи, произведени от известна фирма. Справя се чудесно. А Аби?
— Също. Редактор е в нюйоркско издателство.