— Да, не ми позволяваха да си нося дрехите. Не си ли гледала записите?
— Някои.
— Обличаха ме като монахиня, забулваха ме с хиджаб и всичко останало. Снощи ми върнаха тези дрехи. Изпрани и изгладени. Любезни момчета.
— Каза, че си гладна.
— Да, какво предлага менюто?
— Стек или костур?
— Предпочитам рибата. Благодаря. И още шампанско.
Мич кацна в Рим шест часа след тях. Роберто беше изпратил кола да го посрещне на летището и инструкции от Лука да отиде направо във вилата му, където били устроили малко празненство. Той пристигна малко след полунощ и едва не събори жена си, щом я зърна. След дългата им прегръдка Мич отиде при Джована. Тя му благодари многократно. А той се извини многократно. После прегърна Лука и си помисли, че изглежда с десет години по-млад.
Освен Роберто и съпругата му Кари, Дариън и Бела на верандата имаше още десетина стари семейни приятели и настроението беше ведро и еуфорично. Толкова дълго се бяха страхували да не стане най-лошото, но сега беше време да отпразнуват чудото. Искаше им се нощта никога да не свършва.
Приятел, собственик на ресторант наблизо, пристигна с ново количество храна. Съседите, които се оплакаха от шума, бяха поканени да се присъединят към веселбата.
— Джована се върна! — провикна се някой и новината се разпространи.
Мич и Аби спяха на тясно легло в стая за гости и се събудиха с лек махмурлук. Нищо, което не можеше да се оправи с газирана вода и силно кафе.
Той погледна телефона си и веднага му се прииска да го хвърли. Десетки пропуснати обаждания, гласови съобщения, имейли, есемеси — всичките, свързани с освобождаването на заложницата. Двамата с Роберто се уединиха и измислиха стратегия. Съчиниха съобщение до медиите, което ги уведомяваше за най-важните факти — освобождаването и благополучното завръщане на Джована — без да споменава всички други подробности. Изпратиха го в Ню Йорк и в Лондон. Роберто щеше да се оправя с италианските вестници. Никой нямаше да припари до телевизионна камера.
Късно сутринта се появи Лука и се присъедини към тях на верандата. Каза, че Джована се е съгласила да послуша съвета на лекаря и да остане няколко дни в болница за изследвания и наблюдение. Беше отслабнала с почти десет килограма и беше силно дехидратирана. Лука и Роберто щяха да потеглят с нея след около половин час.
Лука отново благодари на Мич и Аби и когато ги прегърна, очите му бяха влажни. Мич се запита дали ще го види отново.
Да, щеше. Когато нещата у дома се успокояха, двамата с Аби щяха да се върнат в Рим и да поостанат край Лука и Джована. Мич беше решил да си даде почивка.
По обед самолетът „Гълфстрийм“ отново излетя от Рим за Ню Йорк, остави Кори и Дариън и презареди за бърз полет до Мейн, където семейство Макдиър отново щяха да се съберат и да прекарат заедно дълъг и ленив уикенд.
От понеделник щеше да е голямо мъчение с уроците. Момчетата бяха изостанали с цели две седмици.
47
На влизане в сградата на Брод Стрийт 110 за последен път Мич поспря и погледна надясно към дизайнерските пейки — празни, винаги празни — и към нелепите скъпи картини, окачени на показ, на които всъщност никой не обръщаше внимание. Седна и погледа като стария си приятел Ламар Куин как стотици млади професионалисти се бяха устремили нагоре, притиснали телефоните си към ушите. Нямаше чак толкова много хора, защото беше почти девет и половина — нечуван час за начало на работния ден в голяма юридическа фирма.
Предишната седмица Мич отиваше на работа късно и си тръгваше рано, ако изобщо се появеше.
Най-накрая се добра до кабинета си, където прегледа кашоните и после си тръгна, без да се сбогува със секретарката си. Щеше да ѝ се обади по-късно.
Джак го очакваше в десет без петнайсет.
— Моля те да благодариш отново на Бари за невероятното гостоприемство — каза Мич. — Може да отидем пак през август.
— И аз ще бъда там. Пенсионирам се на трийсети юли.
— Аз си тръгвам сега, Джак. Напускам, подавам си оставката, зарязвам всичко — както искаш го наречи. Не мога да работя тук. Вчера срещнах Мейвис Чизънхол в кафенето и тя щеше да си счупи краката, докато се опитваше да ме избегне. Толкова се срамуваше, че не искаше да говори с мен. Не мога да работя на място, където хората ме отбягват.
— Стига, Мич, сега си герой!
— Не се чувствам така.
— Истина е. Всички знаят какво направи управителният съвет, по-точно, какво не направи, и служителите са разочаровани.
— „Скъли“ вече няма гръбнак, Джак. Ако изобщо някога е имала.