Ламар отхапа от сандвича си с пуешко и кимна. „Епикуреан Прес“, старши редактор с предпочитание към италианската храна и вино. Беше попаднал на няколко нейни книги в една книжарница в Нашвил и ги беше разлистил. За разлика от Мич той събираше информация. Съдружник в „Скъли“. Международен адвокат. Папката съществуваше само за да задоволява собственото му любопитство, нямаше друго предназначение.
— Деца?
— Две момчета, близнаци. Картър и Кларк. А твоите?
— Уилсън е първокурсник в „Сюъни“. Сюзан е в гимназията. Добре си се устроил, нали, Мич? Съдружник в голяма фирма с офиси по цял свят. Живееш на бързи обороти в големия град. Ние отидохме в затвора, но ти успя да се измъкнеш.
— Не заслужавах да вляза в затвора, Ламар, и имах късмет, че останах жив. Помисли за онези, които не успяха, някои от тях ти бяха приятели. Ако не ме лъже паметта, имаше пет загадъчни смъртни случая за десетина години. Нали?
Ламар кимна, дъвчейки. Преглътна и отпи студен чай през сламка.
— Ти просто се изпари. Как успя?
— Наистина ли искаш да ти разкажа?
— Разбира се. Отдавна ме мъчи този въпрос.
— Добре. Имам брат, Рей, който беше в затвора. Убедих федералните да го освободят в замяна на моето сътрудничество. Той замина за Големия Кайман, срещна се там с приятел и уреди превоз с лодка. Десетметрова ветроходна яхта, много хубава. Не че разбирам нещо от лодки. С Аби се измъкнахме тайно от Мемфис само с дрехите на гърба си и заминахме за Флорида, близо до Дестин. Качихме се на лодката и отплавахме. Прекарахме един месец на Големия Кайман, после отплавахме за друг остров.
— И имахте средства да се издържате?
— Ами да. Подсигурих се с част от мръсните пари на фирмата и федералните си затвориха очите. След няколко месеца ни омръзна на островите и започнахме да пътуваме, но все се озъртахме през рамо. Не можеш постоянно да живееш като беглец.
— Но ФБР ви помогна, нали?
— Естествено. Дадох им всички необходими документи, но не се съгласих да свидетелствам на процеса. Кракът ми нямаше да стъпи повече в Мемфис. Но както знаеш, не се стигна до процес.
— О, не. Изпопадахме като плочки на домино. Предложиха ми да лежа три години, ако им съдействам, иначе отивах на съд и ме заплашваха най-малко двайсет. Всички се огънахме. Ключовата фигура беше Оливър Ламбърт. Притискаха го, докато не започна да се задушава. Когато той капитулира, останалите бяхме лесни.
— Ламбърт умря в затвора, нали?
— Да почива в мир копелето. Ройс Макнайт се застреля, след като излезе. Ейвъри, както сигурно знаеш, го очисти мафията. Последната глава от живота на „Бендини“ не е красива. Никой не се върна в Мемфис. Никой и не беше от Мемфис. И понеже всички бяхме осъдени и лишени от адвокатски права, се пръснахме и се опитахме да забравим един за друг. „Бендини“ не е любима тема за разговор.
Мич бодна с вилицата маслина от салатата си и я лапна.
— Не поддържаш ли връзка с някого?
— Не, с абсолютно никого. Преживяхме истински кошмар. Днес си важен адвокат с положение, много пари и всякакви играчки, а после… бум, преди да се усетиш, федералните нахлуват в къщата ти, размахват значки, крещят заплахи, изземат компютри, заключват врати. Изпаднахме в шок и хукнахме да си търсим добри адвокати. Но в Мемфис те не са много. Месеци наред чакахме присъдата и когато съдията удари с чукчето, нашият свят се срина. Първата ми нощ в ареста беше ужасна. Мислех, че ще ме нападнат. Прекарах там три нощи, преди да изляза под гаранция. Всеки ден пристигаха лоши новини — че още някой е дал показания и съдейства. Аз се признах за виновен пред федералния съд в центъра на Мемфис, знаеш в коя зала, а Кей и родителите ми седяха на първия ред и плачеха. Всеки ден мислех за самоубийство. После заминах. Най-напред в „Левънуърт“ в Канзас. Ако си адвокат в затвора, ставаш лесна мишена на надзирателите и на другите затворници. За късмет, мен ме засипваха само с обиди.
Той отново отхапа от сандвича си и май не му се говореше повече.
— Не исках да ти напомням за затвора, Ламар. Извинявай — каза Мич.
— Няма нищо. Оцелях и станах по-силен. Извадих късмет, че Кей не ме заряза, макар да не ѝ беше лесно. Изгубихме къщата и разни други неща, но това бяха само вещи. В такива моменти разбираш кое е важното. Тя и децата се стегнаха и издържаха. Родителите ѝ им бяха огромна опора. Но имаше толкова разводи, толкова съсипани животи. Година по-късно ударих дъното и тогава реших да не оставя затворът да ме съсипе. Започнах да работя в юридическата библиотека и помогнах на много хора. Освен това започнах да уча, за да се явя отново на изпита за адвокатска правоспособност. Исках да се върна в професията.