Но вече си беше у дома и нищо друго нямаше значение. Близнаците бяха заспали преди часове. И Аби би трябвало да спи, но тя седеше на канапето и четеше. Той я целуна и попита:
— Защо не си си легнала?
— Защото исках да ми разкажеш за пътуването си.
Мич ѝ се беше обадил с добрата новина, че поредният случай с осъден на смърт му се е разминал, и двамата си бяха отдъхнали. Не ѝ беше споменал, че възнамерява да се отбие при Ламар Куин. Аби му наля чаша вино и поговориха около час. Той я увери многократно, че не е изпитал носталгия в нито един момент. Нищо не ги свързваше вече с Мемфис.
Когато започна да дреме, тя го подкани да си лягат.
След пет часа, точно в шест, будилникът изпиука както винаги, Мич изпълзя от леглото и остави жена си да спи. Първата му задача сутрин беше да приготви кафе. Докато то се вареше, той отвори лаптопа си и намери сайта на „Къмършъл Апийл“, ежедневника на Мемфис. Заглавието на първа страница гласеше: „Тад Киърни намерен мъртъв след самоубийство“. Статията все едно беше писана от директора на затвора. Нямало никакво съмнение каква е причината за смъртта. Не било известно откъде „убиецът на ченгета“ е намерил електрическия кабел. Осъдените на смърт имаха право два пъти седмично да вземат душ за десет минути, през което време оставаха „без надзор“. Служителите в затвора недоумяваха, но какво толкова, самоубийствата бяха често явление по затворите. Тад и бездруго скоро щеше да получи смъртоносната инжекция и беше уволнил адвокатите си. На кого му пукаше всъщност? Цитираха думите на съпругата на един от загиналите наркоагенти: „Много сме разочаровани. Искахме да отидем там и да го видим как поема последната си глътка въздух“.
Бяха потърсили адвоката му, Еймъс Патрик от Мемфис, но той беше отказал коментар.
„Тенесиън“ в Нашвил беше още по-коравосърдечен. Осъденият беше убил „хладнокръвно“ — колко оригинално! — трима добри полицейски служители. Съдебните заседатели се бяха произнесли. Системата си беше свършила работата. Мир на праха му.
Мич си наля кафе, изпи го и тихо каза молитва за Тад, после благодари на небето, че е избегнал поредния безнадежден и заплетен случай. Ако се беше срещнал с Тад и някак си го беше увещал да го наеме, щеше да прекара следващите деветдесет дни в отчаяни опити да убеди съда, че клиентът му отговаря на правната дефиниция за невменяемост. Ако му провървеше и намереше подходящ лекар, след това щеше да се втурне да търси съд, склонен да го изслуша. Делото на Тад вече беше гледано на всички възможни инстанции. Всяка стратегия, която можеше да приложи — а такива имаше съвсем малко — щеше да е просто отчаяна мярка. Щеше непрекъснато да лети между Мемфис, Ню Йорк и Нашвил, да отсяда в евтини мотели, да навърти хиляди километри с автомобил под наем и да се храни с неща, които по нищо не можеха да се сравняват с ястията от кухнята на Аби. Тя и близнаците щяха да му липсват, работата му с клиентите, които плащаха за адвокатските му услуги, щеше да изостане, нямаше да си доспива и щеше да прекара последните четиресет и осем часа в затвора, където или щеше да крещи по телефона, или щеше да гледа Тад през решетките и да го лъже, че не всичко е загубено.
— Добро утро — поздрави Аби и го потупа по рамото. Наля си чаша кафе и седна на масата. — Има ли добри новини от света?
Мич затвори лаптопа и ѝ се усмихна.
— Обичайното. Задава се рецесия. Нахлуването ни в Ирак изглежда все по-неуместно. Затоплянето на климата се ускорява. Всъщност нищо ново.
— Чудно.
— Изчетох две статии за самоубийството на Тад Киърни.
— Тъжна работа!
— Да, много тъжна, но за мен случаят приключи. Реших никога повече да не ставам адвокат на хора със смъртна присъда.
— Не го чувам за пръв път.
— Е, този път говоря сериозно.
— Ще видим. До късно ли ще работиш днес?
— Не, мисля да се прибера към шест.
— Хубаво. Помниш ли онзи лаоски ресторант в Уест Вилидж, където ходихме преди около два месеца?
— Да. Как да забравя? Нещо като… „Ванг“…
— „Бида Ванг“.
— И фамилията на шефа има най-малко десет срички.
— Казват му Чан и е решил да напише готварска книга. Довечера ще дойде у нас, за да съсипе кухнята.