Лука остави цигарата си, взе едно дистанционно и го насочи към плосък екран на стената. От екрана към пода се спускаха кабели, които там се срещаха с други и се виеха във всички посоки. Съвременната технология налагаше работа с всякакви устройства и тъй като стените бяха от масивен камък и дебели шейсет сантиметра, компютърните техници не можеха да пробиват. Мич обожаваше контраста между старото и новото — модерни устройства, напъхани в лабиринта от стаи, построени, преди да има електричество, и замислени да издържат вечно.
На екрана се появи цветна снимка на огромен висящ мост над сухо речно корито с шестлентова магистрала от двете му страни.
— Това е Големият мост на Кадафи в Централна Либия — отбеляза Лука — над безименна река, която тепърва ще се създава. И преди, и сега идеята е страшно глупава, защото в областта не живеят хора и никой не иска да ходи там. Има обаче много нефт и мостът може би в крайна сметка ще се използва. На „Ланнак“ им е все едно. На тях не им плащат да планират бъдещето на Либия. Подписали са договор да построят мост и са изпълнили задължението си. Сега клиентът ни иска да му бъде платено.
Мич се питаше накъде ли води този забавен разговор. Имаше предчувствие, но се постара да овладее вълнението си.
Лука угаси цигарата си и затвори очи, сякаш изпитваше болка. Натисна дистанционното и екранът стана черен.
— През октомври подадох иск пред Обединената арбитражна комисия в Женева.
— Бил съм там няколко пъти.
— Знам и затова искам ти да поемеш този случай.
Мич се постара да запази неутрално изражение, но не успя да овладее усмивката си.
— Добре. Защо аз?
— Защото ти можеш да представляваш клиента ни ефикасно, можеш да спечелиш делото и защото имаме нужда американец да ръководи всичко. Председателят на комисията, известен официално като главен съдия, е от Харвард. Шестима от двайсетте съдии са американци. Има трима от Азия и те обикновено се разбират с американците. Искам да поемеш случая, Мич, защото аз сигурно няма да доживея края му.
Гласът му секна, когато го споходи мисълта за смъртта.
— Поласкан съм, Лука. Разбира се, че ще го поема.
— Добре. Днес сутринта говорих с Джак Руш и той даде зелена светлина. Ню Йорк е съгласен. Омар Челик, изпълнителният директор на „Ланнак“, ще бъде в Лондон следващата седмица и ще се опитам да ви уредя среща. Досието вече е дебело хиляди страници, така че трябва да наваксаш.
— Нямам търпение. Как либийците реагират на иска?
— С обичайните абсурди. Грешен проект, дефектни материали, ненужни забавяния, липса на контрол, липса на строителен надзор, раздути разходи. Либийското правителство използва лондонската фирма „Рийдмор“ да им върши мръсната работа, така че няма да ти бъде никак приятно. Те са крайно агресивни и неетични.
— Знам ги. Искът ни е железен, нали?
Лука се усмихна на въпроса и каза:
— В качеството си на адвоката, който го подаде, бих казал, че имам пълно доверие на клиента си. Ето ти един пример, Мич. Според първоначалния проект либийците искали супермагистрала, която да се свързва с моста в двете посоки. Осем ленти, обърни внимание. В цялата страна няма достатъчно автомобили да запълнят осемлентов път. Искали осем ленти и над реката. „Ланнак“ обаче се заинатили и накрая ги убедили, че е много по-подходящо на моста да има четири ленти. По някое време Кадафи преразгледал проекта и пак настоял за осем. Направо превъртял, когато неговите хора му обяснили, че лентите ще бъдат само четири. Краля искал осем! „Ланнак“ най-сетне го убедили платната да са шест и поискали поръчка за промяна на първоначалния проект. Разширяването на платното с още две ленти увеличило разходите с около двеста милиона, а сега либийците отказват да ги платят. Правели големи промени една след друга. Положението се усложнило още повече поради факта че пазарът на суров нефт се сринал и Кадафи разпоредил сериозни икономии, което в Либия означава орязване на всички разходи освен на военните. Когато либийците изостанали с плащанията в размер на сто милиона, от „Ланнак“ заплашили, че ще спрат работа. Затова Кадафи в типичния си стил изпратил на строителната площадка армията, неговите революционери главорези, за да контролират как върви строителството. Никой не пострадал, но станало много напрегнато. Приблизително по времето, когато мостът бил завършен, някой в Триполи се опомнил и осъзнал, че той никога няма да бъде използван. Либийците изгубили интерес към проекта и сега отказват да платят.