— Значи „Ланнак“ са приключили?
— Всичко освен някои дребни довършителни работи. Фирмата винаги завършва проектите си, независимо какво правят адвокатите. Предлагам ти да заминеш за Либия възможно най-скоро.
— Безопасно ли е?
Лука се усмихна, сви рамене и като че ли се задъха.
— Както винаги. Бил съм там няколко пъти, Мич, и познавам добре страната. Кадафи е нестабилен, но държи в желязна хватка военните и полицията, затова престъпността е ниска. В Либия е пълно с чуждестранни работници и той трябва да ги пази. Ще ти подсигурим охрана. Ще бъдеш в безопасност.
Излязоха да обядват, пресякоха площада и отидоха в открито бистро с големи чадъри. Без да спира при управителката, Лука ѝ се усмихна, каза нещо на един сервитьор и когато стигнаха до масата си, собственикът ги посрещна с прегръдки и целувки.
Мич и преди се беше хранил тук и се питаше защо Лука обядва всеки ден на едно и също място. В град, пълен с превъзходни ресторанти, не му ли се искаше някакво разнообразие? Но отново си замълча. Той беше допълнение към света на Лука и се радваше, че изобщо е допуснат.
Сервитьорът им наля газирана вода, но не им донесе менюта. Лука си поръча обичайното — малка салата с морски дарове и рукола и порция домати със зехтин. Мич си поръча същото.
— Вино? — попита Лука.
— Само ако и ти пиеш.
— Аз ще се въздържа.
Сервитьорът си тръгна.
— Мич, искам да те помоля за една услуга.
Как би могъл да му откаже точно в този момент?
— Слушам те.
— Познаваш дъщеря ми Джована.
— Вечеряхме в Ню Йорк два пъти, струва ми се. Тя беше на летен стаж в една юридическа фирма. Май „Скадън“.
— Точно така. Знаеш, че тя е в лондонския ни офис вече пета година и се справя добре. Обсъждах с нея случая на „Ланнак“ и тя много би желала да се включи. От известно време се е заседяла в офиса, работи по деветдесет часа на седмица и се нуждае от малко слънце и чист въздух. Ще ти трябват няколко адвокати за черната работа и бих искал да включиш Джована. Много е умна и е страшно трудолюбива. Няма да те разочарова.
Освен това Мич имаше много жив спомен, че Джована е изключително привлекателна.
Молбата беше лесна за изпълнение. Щеше да има много черна работа — изчитането на документи и подреждането им, анализирането на доказателства, снемането на клетвени показания, писането на досиета. Мич щеше да надзирава всичко, но досадната работа щеше да се падне на по-млади адвокати.
— Да я включим тогава — каза той. — Ще ѝ се обадя и ще я посрещна в отбора.
— Благодаря ти. Тя много ще се зарадва. Опитвам се да я убедя да се върне в Рим поне през следващата година. Имам нужда да е наблизо.
Мич кимна, но не му хрумваше какво да каже. Поднесоха им храната и те се заеха с обяда си. Площадът се оживяваше, защото служителите от околните сгради излизаха да си потърсят нещо за ядене. Имаше страшно много пешеходци, а на Мич никога не му омръзваше да ги наблюдава.
Лука престана да се храни, защото внезапна болка скова гърба му.
Пристъпът премина и той се усмихна, като че ли всичко беше наред.
— Ходил ли си в Либия, Мич?
— Не. Никога не ми се е искало.
— Много интересно място, честна дума. Баща ми живя там през трийсетте, преди войната, когато Италия се опитваше да колонизира страната. Сигурно знаеш, че италианците не ги бива много като колонизатори. Това го остави на британците, на французите, на испанците, дори на холандците и португалците. Кой знае защо, италианците така и не схванаха как се прави. Ние си заминахме след войната, но баща ми остана в Триполи до шейсет и девета година, когато Кадафи завзе властта с военен преврат. Историята на Либия е много интересна, струва си човек да се запознае с нея.
Мич не само никога не се беше канил да посети тази страна, но и не беше проявявал интерес към нейната история. Усмихна се и отвърна: