— Следващата седмица ще съм готов да напиша дисертация.
— През първите десет години от практиката си представлявах италиански фирми, които въртяха бизнес в Либия. Често ходех там, дори няколко години имах малък апартамент в Триполи, където срещнах една жена, мароканка.
В погледа му отново се появи искра. Мич се запита колко ли приятелки е имал по света навремето.
— Голяма красавица беше — каза Лука тихо и мечтателно.
Как иначе! Лука Сандрони не би си губил времето с невзрачна жена.
На чаша еспресо и задължителната италианска цигара след обяда Лука каза:
— Защо не се отбиеш в Лондон да се видиш с Джована? Ще ѝ стане приятно, ако я поканиш лично да участва в този случай. Провери как е, кажи ѝ, че аз съм добре.
— А добре ли си, Лука?
— Всъщност не. Остават ми по-малко от шест месеца, Мич. Ракът е агресивен и почти нищо не може да се направи. Случаят е твой.
— Благодаря ти за доверието. Няма да те разочаровам.
— Сигурен съм, но се опасявам, че няма да доживея да видя резултата.
7
Два часа преди да се качи на самолета за Лондон, Мич внезапно промени плановете си и взе последния билет за полет до „Кенеди“ в Ню Йорк. У дома го чакаше спешен ангажимент. Вечерята с Джована можеше да почака.
Прикован на тясната седалка за осем часа, той прекара времето както винаги на дълги полети — зарови се в дебелите папки, които бяха толкова скучни, че предрема на няколко пъти. Най-напред провери графика и сегашните членове на Обединената арбитражна комисия и прочете биографиите на нейните двайсет членове. Назначаваше ги една от многото комисии на ООН за период от пет години. Прекарваха много време в Женева и разполагаха с щедри суми за лични разходи. Бивш член на комисията навремето му беше казал на питие в Ню Йорк, че ОАК е една от най-хубавите служби в света за застаряващи адвокати с международна кариера и контакти. Както винаги, списъкът беше пълен с ярки правни умове от всички континенти, повечето от които по едно или друго време бяха преминали през университет от Бръшляновата лига — или бяха учили там, или бяха преподавали. Документацията на комисията беше на английски и френски, но приемаха работа на всякакви езици и успяваха да се справят. Преди две години Мич се беше явявал пред ОАК по делото на аржентински зърнен кооператив, който настояваше южнокорейски вносител да му изплати щети. Двамата с Аби прекараха в Женева три дни като на меден месец и още ги споменаваха. Мич спечели делото, получи парите и изпрати солидна сметка за хонорара си в Буенос Айрес.
Не беше трудно да спечелиш дело пред ОАК, стига фактите да са в твоя полза. Комисията имаше юрисдикция, защото договорите — като този за моста между „Ланнак“ и либийското правителство — съдържаха ясно разписана клауза, която задължаваше и двете страни да разрешават споровете си в ОАК. Освен това Либия, като буквално всяка друга държава, беше страна по различни договори, целящи улесняването на международната търговия и търсенето на отговорност от неетични изпълнители, каквито винаги имаше в изобилие.
Спечелването на делото беше относително лесно, но получаването на парите беше друго нещо. Десетки държави мамеха, като охотно подписваха договори и споразумения, които им бяха необходими, за да си свършат работата, но всъщност нямаха никакво намерение да плащат обезщетенията, присъдени от арбитъра. Колкото повече четеше Мич, толкова повече осъзнаваше, че Либия отдавна се опитва да се отметне от сделки, които на хартия са изглеждали печеливши, но впоследствие са се провалили.
Според разузнаването на „Скъли“ мостът беше идеален пример за хаотичните мечти на Кадафи. Той се влюбил в идеята за огромно съоръжение насред пустинята и поръчал да го построят. После изгубил интерес и се насочил към други важни проекти. В един момент някой го убедил, че идеята не струва, но досадните турци вече искали от него солидни суми.
Искът на Лука пред ОАК беше дълъг деветдесет страници и докато го прочете, Мич почти заспа.
Спешният ангажимент у дома беше младежки бейзболен мач в Сентръл Парк. Картър и Кларк играеха за „Брузърс“, сериозен претендент в дивизията на децата до осем години на полицейската лига в града. Картър беше кетчър и много му харесваше да е потен и мръсен. Кларк обикаляше по периферията на игрището и пропускаше половината екшън. Мич нямаше почти никакво време да тренира отбора, но си предлагаше услугите като помощник-треньор и следеше кой влиза в игра. Задачата му беше много важна, защото, ако някое дете независимо от таланта или интереса му изиграеше дори един ининг по-малко от другите, родителите щяха да устроят засада на Мич след мача.