След няколко леки сблъсъка с родители Мич вече се чудеше дали да не насочи интереса на близнаците към индивидуални спортове като голф и тенис. Само че някои родителите там също бяха страховити. Може би планинският трекинг и ските щяха да се окажат по-приятни.
Момчетата стояха рамо до рамо в антрето, докато Мич оглеждаше екипите им. Аби се тревожеше, че вече закъсняват. Тръгнаха набързо и профучаха по Шейсет и осма улица към Сентръл Парк Уест. Отборите бяха на едно от многото игрища на Голямата морава и се разгряваха отстрани, докато треньорите подвикваха и родителите се скупчваха близо един до друг заради понижаващите се температури.
Укриването на резервната скамейка си имаше своите трудности, но Мич го предпочиташе пред зрителските места, където възрастните не спираха да говорят за кариерите си, за имоти, нови ресторанти и нови бавачки, нови треньори, училища и тъй нататък.
Съдиите пристигнаха и мачът започна. Деветдесет минути Мич седя на скамейката сред една дузина осемгодишни хлапета и успя да се изключи от света. Водеше статистика на играта, правеше смените заедно с главния треньор Мъли, укоряваше съдиите, дразнеше треньора на противниковия отбор и се наслаждаваше на моментите, когато собствените му синове сядаха до него на скамейката и тримата си приказваха за бейзбол.
„Брузърс“ премазаха „Рамс“ и след финалния аут играчите и треньорите се подредиха за ръкостисканията след мача. Треньорите — Мъли и Мич — бяха твърдо решени да научат играчите си на спортсменско поведение, затова им даваха личен пример. Победата винаги е приятна, но много по-важно е да се печели с класа.
В един пренаселен град с твърде малко игрища и твърде много деца мачовете бяха ограничени по време, не по брой на инингите. Следващият мач започваше веднага след техния, затова трябваше да освободят игрището. Победителите от „Брузърс“ и техните родители се отправиха към една пицария на Кълъмбъс авеню, където заеха дълга маса в дъното и си поръчаха вечеря. Бащите пиеха големи бири, майките — шардоне, а играчите, горди с изцапаните си екипи, нагъваха пици и гледаха мач на „Метс“ на големия екран.
Почти всички бащи работеха във финансовия сектор, правото или медицината и произхождаха от заможни семейства от цялата страна. Не споменаваха често кой откъде е. Добронамерено обсъждаха колежански футболни съперничества, любими голф игрища и други подобни, но разговорът рядко се насочваше към родните им градове. Сега бяха в Ню Йорк, на голямата сцена, живееха нашироко, гордееха се с успеха си и се мислеха за истински нюйоркчани.
Дейнсбъро, щата Кентъки, сякаш беше в друг свят и Мич никога не го споменаваше. Мислеше за него обаче, докато гледаше синовете си да се смеят и да играят със своите приятели. Беше тренирал всички спортове, които градчето предлагаше, но не помнеше родителите му да са гледали и един негов мач. Баща му почина, когато той беше още малък, а след това майка му се хвана на няколко нископлатени работи, за да издържа него и брат му Рей. Тя нямаше време за мачове.
Тези деца бяха големи късметлии. Живееха охолно, учеха в частни училища и се ползваха с подкрепата на родителите си, които се ангажираха с техните занимания. Мич често се тревожеше, че момчетата му може да станат твърде разглезени и мекушави, но Аби не беше съгласна. Училището поставяше много високи изисквания и стимулираше децата за високи постижения. Кларк и Картър поне засега бяха будни и добре възпитавани деца както в училището, така и у дома.
Аби се разстрои от новината, че Лука е тежко болен. Познаваше много съдружници в „Скъли“ по цял свят, но Лука ѝ беше любимец. Не ѝ допадна, че Мич ще пътува до Либия, но след като той я уверяваше, че ще е в безопасност, тя не възразяваше. Не че би имало полза. Откакто стана съдружник преди четири години, той пътуваше постоянно. Аби често го придружаваше, особено ако дестинацията беше вълнуваща. Най-много обичаше европейските градове. Можеше да разчита на родителите си, на по-малката си сестра и на многобройните бавачки, така че винаги се намираше кой да гледа децата. Само че момчетата пораснаха и станаха по-енергични, затова Аби се опасяваше, че ще трябва да намали пътешествията си. Същевременно подозираше, макар да не го казваше, че успехът на съпруга ѝ ще е съпроводен с още по-чести отсъствия.
Късно вечерта тя запари кана чай от лайка, който уж действал като приспивателно, и двамата седнаха на канапето да поговорят, докато чакаха да им се доспи.
— Една седмица ли ще отсъстваш? — попита Аби.