— Нещо такова. Графикът не е ясен, защото не можем да предвидим какво ще се случи. Основният екип на „Ланнак“ още е на моста и ни увериха, че един от главните им инженери ще бъде на наше разположение.
— Ти какво разбираш от строителство на мостове? — изкиска се Аби.
— Нищо, но се уча. Всяко дело е ново приключение. В момента почти всички адвокати от „Скъли“ ми завиждат.
— Това е много народ.
— Така е и докато аз прекосявам пустинята с джип и търся един великолепен мост, струващ над един милиард долара, по който не се стига никъде, останалите ми колеги ще си стоят на бюрата и ще се тревожат събират ли достатъчно платени часове.
— И друг път съм го чувала.
— И сигурно пак ще го чуваш.
— Е, моментът е подходящ. Майка ми се обади днес, че пристигат за уикенда.
О, идеален е, помисли си Мич. Преди сигурно щеше да го каже на глас и отново да засегне жена си, обаче вече беше започнал неловкия процес на помирение с родителите ѝ. Беше напреднал в тази посока, но отначало му се струваше много трудно.
— Какво сте планирали? — попита той от учтивост.
— Всъщност нищо. Може да вечерям с момичетата в събота и нашите да гледат децата.
— Направи го. Имаш нужда да се поразсееш.
Войната започна преди около двайсет години, когато родителите ѝ настояха тя да развали годежа и да зареже този голтак Макдиър. И двете семейства бяха от Дейнсбъро — толкова малко градче, че всеки познаваше всеки. Баща ѝ беше управител на банка и семейството се държеше на положение. Семейство Макдиър нямаха нищо.
— Татко каза, че може да заведе момчетата да гледат „Янките“.
— Трябва да ги заведе да гледат „Метс“.
— Картър ще се съгласи с теб. И точно затова Кларк става фен на „Янките“.
Мич се засмя и каза:
— Имам брат. Помня какво беше.
— Как е Рей?
— Добре е. Говорихме преди два дни, няма промяна.
Седмица преди да завършат колежа, Мич и Аби се ожениха в малкия параклис на кампуса в присъствието на двайсетина приятели и нито един роднина. Нейните родители бяха толкова гневни, че бойкотираха сватбата — тежък удар за Аби. Минаха години, преди тя да бъде в състояние да обсъжда случилото се с психотерапевт. Мич никога нямаше да им прости истински. Рей щеше да дойде на сватбата, ако не беше в затвора. Сега той работеше като капитан на чартърно корабче в Кий Уест.
Благодарение на усилията си Мич вече можеше да се държи вежливо с тъста и тъщата си, да вечеря с тях и да им позволява да гледат внуците си. Когато влизаха в дневната обаче, той се ограждаше със стени и всичко останало ставаше недостъпно.
Не можеха да отсядат в апартамента. Мич твърдеше, че не е достатъчно голям. Не биваше да питат за работата му, макар да беше очевидно, че позицията му на съдружник осигурява на семейството му начин на живот, който далеч превъзхожда всичко в Дейнсбъро. Родителите на Аби не можеха да очакват и не очакваха семейство Макдиър да ги посещават в Кентъки. Мич нямаше да се върне повече там.
Дипломата по право от Харвард донякъде притъпи тяхното неодобрение към зет им, но само за кратко. Преместването в Мемфис ги озадачи, а след фиаското там и изчезването на Аби за месеци те обвиниха Мич и отново го презряха.
С времето някои проблеми отпаднаха и всички подхождаха по-зряло. Психотерапевт помогна на Аби да прости на родителите си. Същият психотерапевт установи, че при съпруга ѝ нещата стоят различно, но все пак направи малък пробив — макар и неохотно, Мич се съгласи да се държи вежливо, когато е в една стая с тях. Постепенно постигнаха още някакъв напредък, който се дължеше на любовта на Мич към съпругата му, а не на манипулациите на психотерапевта. И както се случваше често в семействата със сложни взаимоотношения, раждането на внуците поизглади неразбирателствата.
— А майка ти? — попита тихо Аби.
Той отпи от чая си и поклати глава.
— Все така, мисля. Рей я посещава веднъж седмично, поне така казва. Аз се съмнявам.
Майка му прекарваше последните години от живота си в старчески дом във Флорида. Имаше деменция и с всеки изминал ден се приближаваше към края.
— Какво прави човек в Триполи?
— Не знам. Язди камили. Играе на стражари и апаши с терористите.
— Не е смешно. Влязох в сайта на Държавния департамент. Правителството определя Либия като терористична държава, където явно мразят американците.
— Че кой не мрази американците?
— Държавният департамент казва, че Либия може да се посещава, но трябва да се вземат мерки за сигурност.
— Лука знае за тази страна повече от бюрократите във Вашингтон.