— Просто не ми се иска да заминаваш.
— Трябва, а и всичко ще е наред. Нашите охранители са по-бързи от терористите.
— Много забавно.
Преди няколко години Мич щеше да изстреля нещо като: „Предпочитам Революционната гвардия пред твоите родители“.
Мисълта го накара да се усмихне, но после просто я подмина. След терапия за няколко хиляди долара поне се беше научил да си държи езика зад зъбите.
Често го хапеше до кръв.
8
Нямаше директни полети от Ню Йорк до Триполи. Маратонът започна с осемчасово нощно пътуване с италианските авиолинии до Милано, където по разписание имаше двучасов престой преди полета с египтяните до Кайро, който закъсня с два часа без никакви обяснения и извинения. Последва бавна и мъчителна отмяна на полети и нови резервации, след което Мич трябваше да прекара тринайсет часа на летището в Кайро, като дремеше и четеше, докато някой някъде оправяше тази каша. Оправяше ли я всъщност? Единственото хубаво нещо беше, че престоят му тук няма да е пълна загуба на време. „Ланнак“ щяха да платят за всеки час.
Когато излетя от Ню Йорк, поне половината пътници му се сториха „западняци“, с други думи, такива, които, общо взето, изглеждаха, обличаха се, говореха и се държаха като него. Повечето от тези хора слязоха в Милано, а когато Мич се качи на полета на тунизийските авиолинии за последната част от пътуването си, самолетът беше пълен с хора, които определено не бяха „западняци“.
Не го смущаваше фактът, че в момента е малцинство. Либия насърчаваше туризма и привличаше половин милион посетители годишно. Триполи беше оживен град с два милиона жители и бизнес квартали с местни банки и корпорации. В страната бяха регистрирани десетки чужди компании, а в някои квартали на Триполи и Бенгази имаше оживени международни общности с британски и френски училища за децата на изпълнителните директори и дипломатите.
Както правеше често по време на пътуванията си до отдалечени места, Мич се усмихна при мисълта, че със сигурност е единственото момче от Кентъки в самолета. И макар че никога не го споменаваше, той се гордееше с постиженията си и искаше още. Беше амбициозен както винаги.
Почти трийсет часа след като беше излетял от Ню Йорк, той слезе от самолета на международното летище „Митига“ в Триполи и се затътри с тълпата за проверка на паспортите. Повечето табели бяха на арабски, но имаше и достатъчно на английски и френски, за да насочват потока от хора. Управлявана с желязна ръка от полковник Кадафи, Либия в продължение на трийсет и пет години беше държава с военен режим и както в повечето страни, където властта се крепеше на заплахи, и тук смятаха за важно веднага да натрапят на новопристигналите присъствието на тежковъоръжени войници. Те обикаляха залите на модерното летище в спретнатите си униформи, охраняваха пунктовете за проверка и оглеждаха намръщено преминаващите край тях чужденци.
Мич се скри зад слънчевите си очила и се помъчи да не им обръща внимание. По възможност не поглеждаше никого в очите. Същия навик си беше изградил отдавна и за нюйоркското метро.
Опашките пред гишетата за паспортна проверка бяха дълги и се движеха бавно. Помещението беше горещо и задушно. Когато един войник кимна на Мич към свободно гише, той излезе напред и подаде паспорта и визата си. Митническият служител не се усмихна, а когато видя, че е американец, се намръщи още повече. Измина минута, после втора. Граничните проверки и бездруго опъват нервите на всеки пътник. Може би имаше някакъв проблем с паспорта му. В страна като Либия винаги се таеше ужасът, че някой американец може изневиделица да се окаже повален на пода, да му щракнат белезниците, да го отведат и да го тикнат в затвора до живот. Мич обичаше тръпката на непознатото.
Служителят продължаваше да клати глава, когато вдигна телефона. Свалил слънчевите си очила, Мич хвърли поглед към стотиците изморени пътници зад себе си.
— Насам — каза грубо служителят и посочи надясно.
Мич погледна и видя към него да се приближава господин в хубав тъмен костюм. Той подаде ръка, усмихна се и каза:
— Господин Макдиър, аз съм Самир Джамблад. Работя с „Ланнак“ и с Лука сме стари приятели.
На Мич му идеше да го разцелува, което нямаше да изглежда странно при последвалите прегръдки и потупвания. Накрая Самир попита:
— Как беше полетът ви?
— Чудесен. Мисля, че откакто излетях от Ню Йорк, посетих поне десет държави.
Вече се отдалечаваха от гишетата, опашките и охраната.
— Насам — каза Самир и мимоходом кимна на войниците.
Лука беше казал на Мич да не се тревожи за влизането си в страната. Той щял да се погрижи.