Самир минаваше през специални врати с ограничен достъп, далече от тълпите, и след броени минути бяха отвън. Мерцедесът му беше паркиран близо до оживения терминал на платно, запазено за полицията. Двама полицаи се бяха облегнали на една патрулка, пушеха и се разтакаваха — не изглеждаше да пазят нещо друго освен хубавия седан на Самир. Той им благодари и метна багажа на Мич на задната седалка.
— За пръв път ли сте в Триполи? — попита той на излизане от летището.
— Да, за пръв. Вие откога познавате Лука?
Самир се усмихна непринудено и отвърна:
— От много години. Работил съм за „Скъли и Пършинг“ и за други юридически фирми. За компании като „Тексако“ и „Ексон“. За „Бритиш Петролиум“ и за холандската „Шел“. И за някои турски фирми. „Ланнак“ е една от тях.
— Адвокат ли сте?
— О, не. Един американски клиент веднъж ме определи като „консултант по сигурността“. Аз съм нещо като посредник, корпоративно момче за всичко, човекът, към когото да се обърнеш в Либия. Роден съм и съм отраснал тук, прекарал съм целия си живот в Триполи. Познавам всички, все пак сме само шест милиона.
Той се засмя на собствения си опит да се пошегува и Мич се почувства длъжен също да се засмее.
— Познавам лидери, военни, политици и правителствени чиновници, които могат да ти свършат работа — заговори му свойски Самир. — Познавам шефа на митницата на летището. Една дума от мен и ще те оставят на мира. Още една — и може да прекараш няколко дни в затвора. Знам ресторантите, баровете, хубавите и лошите квартали. Знам пушални за опиум и бардаци, хубави и лоши.
— Не си търся такива неща.
Самир се ухили и каза:
— Да, всички така говорят.
Ако се съдеше по първото впечатление — хубавия костюм, лъснатите черни обувки, луксозната кола — Самир наистина познаваше всички и явно му плащаха добре.
Мич погледна часовника си и попита:
— Колко е часът тук?
— Почти единайсет. Предлагам да се регистрираш в хотела и да се настаниш, после ще се видим в един часа за обяд в ресторанта. Джована пристигна. Познаваш ли я?
— Да, запознахме се в Ню Йорк преди няколко години.
— Прекрасна е, нали?
— Да, доколкото помня. А след обяда?
— Всички планове са променливи и подлежат на одобрение. Щом Лука не е тук, ти командваш парада. Имаме среща с турците в четири в хотела. Ще се запознаеш с охраната си и ще обсъдите посещението на моста.
— Един очевиден въпрос. „Ланнак“ съди либийското правителство за почти половин милиард долара и искът им изглежда основателен. Сериозни ли са търканията между фирмата и властите?
Самир смъкна малко прозореца и запали цигара. Колите бяха спрели плътно една зад друга.
— Не бих казал, че са сериозни. Турските строителни компании са в Либия от дълго време и са много добри. Значително по-добри от нашите. Военните се нуждаят от тях, а турците обичат парите. Да, спорят и се карат непрекъснато, но в крайна сметка бизнесът надделява и животът продължава.
— Добре, втори очевиден въпрос. Защо ми трябва охрана?
Самир се засмя и отговори:
— Защото сме в Либия. Терористична държава, не си ли чул? Така казва вашето правителство.
— Но става дума за международен тероризъм. А тук, в държавата? Защо вземаме турски охранители, за да посетим турски строителен обект?
— Защото правителството не контролира всичко, Мич. Либия има огромна територия, но деветдесет процента от нея са пустиня. Страната е дива и понякога неуправляема. Племената воюват помежду си. Престъпниците се залавят трудно. Все още има размирници, които постоянно създават проблеми.
— Ти ще се чувстваш ли в безопасност там, където отиваме утре?
— Разбира се. Иначе нямаше да съм тук, Мич. И ти ще си в безопасност, поне доколкото може да е в безопасност един чужденец.
— Същото каза и Лука.
— Той познава страната. Щеше ли да позволи на дъщеря си да дойде тук, ако се тревожеше?
Хотел „Коринтия“ беше отправната точка за много западни бизнесмени, дипломати и правителствени служители, а пищното фоайе беше пълно с корпоративни служители в скъпи костюми. Докато чакаше, Мич чу английска, френска, италианска и немска реч, както и няколко непознати езика.
Неговата ъглова стая се намираше на петия етаж и имаше великолепна гледка към Средиземно море. На североизток се виждаха древните стени на Стария град, но той не стоя дълго пред прозореца. Взе горещ душ и се просна на леглото, спа дълбоко един час и се събуди от алармата. Отново взе душ, за да се разсъни, облече се делово, но без вратовръзка и отиде на обяд.