Самир го чакаше в ресторанта до фоайето. Мич го завари на една тъмна ъглова маса и сервитьорът им подаде менютата точно когато пристигна и Джована Сандрони. Изпълниха ритуала с целувките и прегръдките, размениха си поздрави, седнаха и се заговориха за едно-друго. Джована попита как са Аби и момчетата, после с общи усилия стигнаха до извода, че първата им среща е била преди шест години на вечеря в Ню Йорк. Тя беше прекарала лятото там като стажантка в тяхна конкурентна фирма. Лука също се случи в града, затова се събраха в един италиански ресторант в „Трайбека“ — къде другаде — чийто шеф Аби познаваше и с когото обсъждаха издаването на готварска книга.
Джована беше пълнокръвна римлянка, с тъмни печални очи и класически черти, но беше прекарала половината си живот зад граница. Елитни пансиони в Швейцария и Шотландия, бакалавърска степен от „Тринити“ в Дъблин, една диплома по право от „Куин Мери“ в Лондон и втора от Вирджинския университет. Джована говореше английски без следа от италиански акцент. Лука беше споменал, че дъщеря му „понаучила“ мандарин, петия ѝ език, и на Мич му се зави свят само като се опита да си го представи. Двамата с Аби продължаваха да поддържат италианския си и често се тревожеха, че започват да го забравят.
Джована работеше в „Скъли“ от пет години и негласно я готвеха за съдружник, но никога нямаше да го признаят официално. След първата година на младите адвокати във въртележката на своеобразния тренировъчен лагер шефовете вече знаеха кой ще оцелее и кой ще напусне до пет години. Тя беше умна, упорита и с добър произход, а освен това беше хубава, което по принцип не се броеше, но в действителност отваряше много врати. Беше на трийсет и две години и преди време таблоидите я свързваха с един италиански безделник и плейбой, който беше загинал по време на скайдайвинг. Това беше единственият ѝ контакт със славата и ѝ беше предостатъчен. Джована беше от изтъкнато италианско семейство и лесно ставаше мишена за слухове, затова предпочиташе да живее на спокойствие в чужбина. През последните пет години беше в Лондон.
— Как е баща ти? — попита я Мич.
Джована се намръщи и отговори без заобикалки. Здравето му се влошавало и изгледите не били никак добри. Поговориха за Лука около петнайсет минути и на практика го погребаха. Самир го познаваше от трийсет години и беше съкрушен. Поръчаха си леки зеленчукови ястия и зелен чай.
Докато чакаха храната, Самир извади сгънат лист и го вдигна с ясното намерение да вземе думата. Според авторитетното му мнение трябваше да тръгнат на зазоряване на следващия ден, към пет, когато градското движение още не беше натоварено. Мостът се намираше на шест часа път южно от Триполи. Ако пристигнеха на обед, можеха да прекарат най-много три часа там, преди да потеглят обратно. Беше прекалено опасно да пътуват по тъмно.
— Каква е опасността? — попита Мич.
— На два часа път от града пътищата стават лоши, има банди и всякакви престъпни елементи. „Ланнак“ завършват работата по моста и развалят лагера. Нямат търпение да приключат. Но поне двама техни инженери все още са на обекта и ще ви запознаят с проекта, историята, проблемите и тъй нататък. Лука смята, че е важно да видите с очите си част от промените, наложени от либийското правителство, когато плановете им се провалили. Разполагаме с много материали — архитектурни чертежи, скици, снимки, клипове, какво ли не — но трябва да видите проекта в цялост. Лука е ходил там поне три пъти. Ще действаме бързо, после тръгваме обратно към Триполи.
— Прегледа ли резюмето на Лука? — попита Мич.
Джована кимна уверено и отговори:
— Да, всичките четиристотин страници, така че не е точно резюме. Понякога е страшно многословен, нали?
— Без коментар. Той ти е баща.
Поднесоха им обяда и Джована свали големите си тъмни очила. Мич допускаше, че те са просто за шик, а не за да подобрят зрението ѝ. Беше облечена с дълга и свободна черна рокля, която почти се влачеше по пода. Не носеше бижута и грим, а и не беше нужно. Говореше малко, беше самоуверена, но почтителна, както се полага на младши адвокат, и създаваше впечатлението, че ще бъде убедителен участник във всяко обсъждане. Докато се хранеха, обсъждаха Големия мост на Кадафи. Самир ги забавляваше с истории за проекта, които се разказваха от години — за поредната дивотия, която беше хрумнала на полковника. Един човек, роден в шатра. Историите обаче така и не стигаха до пресата. Тя се намираше под строг контрол.
Най-интересната и може би най-правдоподобната история беше, че след като мостът бъде завършен, полковникът иска да го взриви и да обвини американците. Неговите инженери не успели да отклонят течението на най-близката река. Той ги уволнил до един и престанал да плаща на „Ланнак“.