Мич и Джована занесоха чашите си на една маса до голям прозорец, откъдето се разкриваше гледка към пристанището. Той беше любопитен да научи повече за живота ѝ и тъй като го смяташе за по-интересен от своя, любезно насочваше разговора към самата нея. През половината от своите трийсет и две години тя беше живяла в Италия, а през останалото време — в чужбина. Искаше да се върне у дома. Една от причините беше болестта на баща ѝ. Смъртта му би оставила огромна празнина в офиса на „Скъли“ в Рим. Разбира се, Лука искаше дъщеря му да е до него в този момент и тя сериозно обмисляше дали да не се премести. Обичаше Лондон, но отвратителното време ѝ беше омръзнало.
Когато изпиха мартинитата си, Мич махна на сервитьора. Щяха да потеглят рано на следващата сутрин, затова не можеха да си позволят тричасова вечеря, нито тежки месни блюда със сосове. Спряха се на лека яхния с морски дарове и Джована избра бутилка пино гриджо.
— На колко години беше, когато напусна Рим? — попита Мич.
— На петнайсет. Учех в американското училище в града и пътувах много за дете на моята възраст. Родителите ми се развеждаха и обстановката у дома беше неприятна. Заминах за пансион в Швейцария — неприлично скъпо убежище за богати хлапета, чийто родители бяха твърде заети да ги гледат. Деца от цял свят, много араби, азиатци, латиноамериканци. Беше страхотна среда и аз много се забавлявах, но постоянно се тревожех за родителите ми.
— Често ли се връщаше в Рим?
— От време на време, най-вече за празниците. Записвах се на летни стажове на различни места, само и само да не се прибирам. Обвинявах баща ми за развода и още го обвинявам, но вече успяхме да постигнем примирие.
— Какво стана с майка ти?
Тя сви рамене и се усмихна, даде му да разбере, че темата за майка ѝ не подлежи на обсъждане. Мич нямаше нищо против. И той не искаше да говорят за неговите родители.
— Защо избра колежа в Дъблин? — попита той.
Донесоха им виното и двамата изпълниха ритуала с отварянето, опитването и одобряването. След като сервитьорът наля две чаши и си тръгна, Джована продължи:
— В пансиона прекалих с купоните и молбата ми за кандидатстване беше доста безлична. Училищата от Бръшляновата лига не се впечатлиха и всички ми отказаха, Оксфорд и Кеймбридж също. Лука задейства свои връзки и ме приеха в Дъблин. Отказите ми се отразиха зле и заминах да следвам доста нахъсана. Учих много прилежно и после записах право с намерението да променя света. Завърших за две години, но когато си на двайсет и три, не си готов да се явяваш на адвокатския изпит. Лука предложи да уча в Щатите, затова заминах за Вирджинския университет, където прекарах три прекрасни години. Но стига за мен. Ти как влезе в Юридическия на Харвард?
Мич се усмихна и отпи от виното си.
— Искаш да кажеш как едно бедно момче от затънтено градче в Кентъки се е намърдало в Бръшляновата лига?
— Нещо такова.
— Блестящ ум, харизматичен лидер, каквото се сетиш.
— Не, сериозно.
— Сериозно… Имах среден успех в колежа и почти идеален на приемните изпити за право. Освен това бях от въгледобивните райони на Кентъки, което се оказа страшно важен фактор. В Харвард не кандидатстват много хора от там, затова умните глави в отдела за прием бяха преценили, че ще бъда екзотично попълнение. Истината е, че извадих късмет.
— Ти сам си изковал късмета си в живота, Мич. Справил си се чудесно в Харвард.
— И аз като теб се бях нахъсал, исках да се докажа, затова се трудих много.
— Лука е споменавал, че си завършил като първенец на випуска.
Защо му беше притрябвало на Лука да говори тези неща?
— Не е вярно, бях четвърти.
— От колко души?
— Около петстотин.
Наближаваше девет часът и масите се пълнеха с шумни мъже, които говореха с пълно гърло на повече езици, отколкото Мич можеше да различи. Някои носеха дълги роби и куфии, но повечето бяха облечени в скъпи костюми. Поглъщаха се големи количества алкохол, димяха много цигари, а вентилацията на ресторанта беше слаба. Нефтът беше основният двигател на либийската икономика, затова Мич долови откъслечни разговори на английски за пазари, цени на суровия петрол и сонди. Постара се да ги игнорира, защото вечеряше с една от двете жени в салона и защото тя определено заслужаваше внимание. Заглеждаха я, Джована явно го усещаше и го приемаше като нещо обичайно.