Допълзя до един шкаф, внимателно взе хотелския телефон и набра рецепцията. Никой не вдигна. Той изруга и опита отново. Нищо. Изруга отново и си спомни за Самир, единствения му познат в този град, който можеше да му намери лекар, може би и болница. Мисълта да го качат в линейка и да го откарат в болница в Третия свят беше ужасяваща, но не по-малко плашеща беше перспективата да го открият мъртъв в хотел далече от дома.
Пиеше му се вода, но не виждаше бутилка. Минаха пет минути, може би десет и Мич се закле да издържи трийсет, защото ако успееше, значи още беше жив и се подобряваше, нали? Вътрешностите му отново пламнаха, присвиха го спазми. Той се завъртя на една страна и се помъчи да не повръща, но просто не можа. Не изхвърли вечерята си, тя вече беше на пода. Сега повръщаше вода и кръв. Пак звънна на рецепцията и пак никой не вдигна.
Набра номера на стаята на Джована. След четири позвънявания тя най-сетне се обади:
— Ало? Кой е?
— Аз съм, Мич. Ти добре ли си?
Тя звучеше добре, може би малко сънено. С пламналото си гърло и пресъхналата уста Мич вероятно звучеше като човек, който умира.
— Да, добре съм, какво става?
— Не ти ли е зле?
— Не.
— Загазих, Джована. Мисля, че имам хранително натравяне и ми трябва лекар. Рецепцията не отговаря.
— Добре, веднага идвам.
Тя затвори, преди той да каже още нещо. Сега Мич трябваше да се добере до вратата и да отключи.
През следващия половин час той лежеше на голия матрак по халат и се опитваше да не мърда, докато Джована слагаше студени компреси на врата и челото му. Беше свалила чаршафите, завивката и калъфките на възглавниците и ги беше натрупала на пода, като скри част от мръсотията. Самир беше казал, че пристига след двайсет минути.
Гаденето беше отминало, но стомахът и червата на Мич още се гърчеха в спазми. Ту изпадаше в агония, ту се отнасяше почти в несвяст.
Самир пристигна запъхтян и продължи да ръмжи на служителя на рецепцията, който го следваше и само се пречкаше. Разправяха се на арабски. Зад тях се показаха двама униформени парамедици с носилка. Заговориха на Мич и Самир му превеждаше. Измериха му кръвното — оказа се твърде високо. Пулсът му беше 150. Определено беше обезводнен.
Самир го потупа по ръката и каза:
— Отиваме в болницата, ясно?
— Ясно. Ти идваш с мен, нали?
— Разбира се. В града има хубава болница. Довери ми се и не се тревожи.
Изнесоха Мич от стаята и продължиха по коридора към асансьорите, а Джована и Самир вървяха след тях. Във фоайето ги чакаше друг парамедик. Линейката беше пред входа.
— Качи се при мен, те ще ни следват — каза Самир на Джована. После увери Мич: — Обадил съм се на когото трябва. Лекарите ще ни чакат в болницата.
Без да отваря очи, Мич кимна. От това свое първо пътуване с линейка нямаше да помни нищо друго освен воя на сирената.
Профучаха по празните улици и след броени минути го вкараха в спешното отделение на военната болница „Метига“ — толкова модерен комплекс, че не отстъпваше по нищо на болница в американско предградие.
— Военна болница? — попита Джована.
— Да, най-добрата в Либия. Ако имаш пари и връзки, идваш тук. Нашите генерали получават най-доброто от всичко в страната.
Самир паркира на забранено място, без да се притеснява от това. Двамата с Джована се втурнаха в спешното и последваха носилката. Откараха Мич в стая за прегледи и го настаниха на легло. Край него се засуетиха медицински сестри и технически персонал и след като се беше опасявал от най-лошото, той въздъхна с облекчение заради вниманието и нивото на медицинските грижи. Пуснаха Самир и Джована в стаята при него. До леглото му се появи някой си доктор Омран и пое нещата в свои ръце.
— Господин Макдиър, и аз съм учил в Харвард — осведоми го той с широка усмивка и силен акцент.
Светът е малък. Мич се усмихна за пръв път от часове и се постара да се отпусне. С помощта на Джована описа всичко, което бяха яли не само на вечеря, но и на обяд. Докато говореха, две медицински сестри му поставиха абокат и включиха венозна система. Провериха жизнените му показатели и му взеха малко кръв.
Доктор Омран се озадачи от разказа, но не изглеждаше разтревожен.
— Не за пръв път се случва на един човек да му прилошее, а на друг да му няма нищо от една и съща храна. Необичайно е, но се случва. — Той погледна към Джована и каза: — Все още има вероятност и вие да сте пипнали бактерията и да се почувствате зле. Понякога остава в организма за ден-два.