Джована и нейните бодигардове седяха на меки тапицирани седалки, чийто облегалки можеха да се накланят с няколко сантиметра и бяха доста удобни, поне по павираните градски улици. Лидерът Хаскел обясни на Джована, че в провинцията пътищата не са толкова равни. Разказа също, че този товарен микробус е видоизменен, за да превозва инженерите на „Ланнак“ и мениджърите от града до моста и обратно, и че от години се използва почти ежедневно. Юсеф можел да измине трасето със затворени очи… и често го правел.
Азис ѝ предложи гъсто турско кафе, което ухаеше божествено, докато той го наливаше в метална чашка. Хаскел ѝ подаде някакъв сладкиш във формата на плитка, който се ронеше покрая и миришеше на сусам.
— Казва се каак — обясни той. — Много е вкусен.
Юсеф подметна през рамо:
— Жена ми винаги ги приготвя за тези пътувания.
— Благодаря. — Джована отхапа и се усмихна одобрително.
Улиците на града бяха още тъмни и безлюдни, беше твърде рано дори за зората. През тесните прозорчета от двете страни на микробуса се мяркаха гледки от града. След броени минути Гау и Абдо се смъкнаха на седалките и затвориха очи. Само след две глътки кафе Джована разбра, че няма да може да заспи. Гризеше либийския сладкиш и разглеждаше околността. Преди два дни седеше на бюрото си в Лондон, облечена по последна мода както винаги и с предчувствие за поредните скучни срещи. Сега се намираше в Триполи, в задната част на префасониран товарен микробус заедно с четирима турци, въоръжени до зъби, и пътуваше за пустинята, където щеше да инспектира мост за един милиард долара, който не водеше наникъде. Беше облечена със свободни джинси и туристически боти и не носеше никакъв грим. Извади мобилния си телефон. Хаскел забеляза това и я предупреди:
— Ще има сигнал още час, после край.
— А как се свързвате със строителите на моста?
— По сателитни телефони и интернет. Можеш да ги използваш, когато пристигнем.
Джована се тревожеше за Мич и му изпрати есемес. Изпрати и един на Самир, който отговори бързо с новината, че Мич се чувства по-добре, но той смята да прекара деня в болницата при него. Джована си помисли за Лука и реши да почака. Надяваше се баща ѝ още да спи.
Азис задряма и само Хаскел остана на пост, въпреки че в момента не им трябваше никаква охрана. Обзета от скука, Джована отвори интересно служебно резюме, което претендираше да обобщава окаяното състояние на съвременна Либия, поне от 1969 г. насам, когато Кадафи беше осъществил държавен преврат и беше завзел властта като доживотен диктатор, управник и цар. В края на града, където шосето се стесняваше, тя започна да се прозява и си даде сметка, че всъщност е спала по-малко от три часа. Мич ѝ се беше обадил полужив в два часа и оттогава не беше мигнала.
Погледна телефона си. Нямаше сигнал. Оставаха само още четири часа.
На пропускателните пунктове охраната се състоеше от редовни либийски войници. Бяха петима и бяха мъртви от около час, когато Юсеф описа дългия завой и се показаха бетонните прегради. Телата бяха в каросерията на откраднат камион, който скоро щеше да бъде изгорен. Убийците бяха облекли униформите на жертвите си.
Юсеф забеляза пазачите и съобщи:
— Пропускателен пункт. Може да се наложи да слезем.
Хаскел погледна към Джована и предупреди:
— Това е главният пропускателен пункт. Обикновено слизаме, за да може войниците да проверят вътре. Тъкмо ще се поразтъпчем. Има и нещо като тоалетна при нужда. Не се тревожи.
Тя кимна и каза:
— Добре съм, благодаря.
Микробусът спря. Двама от войниците дадоха знак с оръжията си. Юсеф и Уалид слязоха и поздравиха. Беше нещо обичайно. Друг войник отвори задната врата и даде знак на четиримата турци и на Джована да слязат.
— Никакви оръжия! — провикна се войникът на арабски.
Както обикновено турците оставиха оръжията си на седалките и излязоха на слънце. Беше почти девет и в пустинята вече беше горещо. Двама униформени се качиха в микробуса да го претърсят. Минутите се нижеха бавно и Юсеф започна да се озърта. Не познаваше войниците, но пък те често се сменяха. Двама стояха наблизо с калашници и пръсти върху спусъка.
Командирът им слезе от микробуса с автоматичния пистолет на Хаскел в ръка. Размаха го срещу тях и кресна на арабски:
— Ръцете горе! Високо!
Четиримата турци, двамата либийци и Джована бавно вдигнаха ръце.
— На колене! — кресна отново онзи.
Вместо да падне на колене обаче, Юсеф направи крачка встрани и попита: