— Какво е това? Имаме разрешително!
Командирът насочи пистолета към лицето му и дръпна спусъка от един метър разстояние.
Когато напускаха града, Хаскел се беше обадил на шефа си в лагера на строителната площадка край моста и му беше съобщил, че са потеглили по график и ще пристигнат към десет. Такава беше обичайната процедура през цялото време на строителството. Винаги планираха пътуванията, нищо не импровизираха, винаги се обаждаха предварително, за да съобщят кога потеглят и кога се очаква да пристигнат. Повечето пътища бяха безопасни, но все пак се намираха в Либия, страна на враждуващи племена, които воюваха от векове.
В 10:30 ч. от лагера се обадиха по радиостанцията в микробуса на Юсеф, но никой не отговори. Същото стана в 10:45 и в 11:00 ч. Ако имаше авария, което не беше необичайно, шофьорът трябваше незабавно да се свърже с лагера. В 11:05 ч. се получи обаждане от либийската армия. Съобщението беше тревожно: на пропускателния пункт спрял друг микробус и го заварил празен. Петимата дежурни войници, както и техните два микробуса и два джипа били изчезнали. Нямало следи от друго превозно средство. Армията щяла да изпрати хеликоптери и войници на мястото.
Издирването не даде резултат, но то не беше трудно да се скриеш в необятната пустиня. В 15 ч. мениджърът от „Ланнак“ се обади на Самир, който беше в кабинета си. Когато либиецът отиде в болницата, завари Мич заспал, затова реши да почака един час, преди да му съобщи тревожната новина.
В 17 ч. Мич беше забравил за хранителното си натравяне и говореше по телефона с Джак Руш в Ню Йорк, който на свой ред се свърза с Райли Кейси — колегата му в лондонския офис. Предстоеше да потвърдят страшно много подробности и все още им се струваше невероятно адвокат на „Скъли и Пършинг“ да изчезне в Либия. Вече дванайсет часа нямаше следа от Джована и от мъжете, които бяха пътували с нея. И никакъв контакт. Кошмарът се задълбочаваше и ставаше все по-зловещ с всеки изминал час.
Най-неотложният проблем беше да решат как да съобщят на баща ѝ. Мич съзнаваше, че няма друг избор, трябваше да го направи той, преди Лука да научи новината от другаде.
В 18:30 ч. му се обади и му съобщи, че дъщеря му е изчезнала.
12
Смятана от почти целия свят за държава парий, Либия на Кадафи трудно поддържаше дипломатически отношения дори с приятелите си. Контактите по деликатни въпроси с неприятелите бяха в най-добрия случай сложни, а често — невъзможни. Турският посланик пристигна пръв в Народния дворец за набързо уговорена среща. Той разговаря с приближен на Кадафи военен съветник и научи, че правителството прави всичко възможно да намери изчезналия екип. Неофициално посланикът получи уверения, че правителството не е замесено в отвличането, похищението или както там определяха засега случилото се. Той си тръгна недоволен от срещата, с още повече въпроси, отколкото при пристигането си, но това не беше необичайно за този режим.
После се задействаха италианците. Поради колониалната си история те все още поддържаха официални отношения със страната и често вършеха мръсната работа на западняците, които имаха вземане-даване с Либия заради нефта. Италианският посланик разговаря по телефона с либийски генерал и получи официалната позиция: правителството не е замесено, не знае кои са извършителите и няма представа къде са отведени заложниците. Либийската армия претърсва пустинята. Посланикът незабавно се обади на Лука, с когото се познаваше, и му предаде разговора. По някакви неясни причини посланикът беше сигурен, че Джована и другите ще бъдат намерени невредими.
Британците и американците не използваха дипломати в отношенията си с Либия. След като президентът Рейгън бомбардира страната през 1986 г., на практика те бяха в състояние на необявена война с либийците. Джована имаше двойно гражданство: италианско и британско. Централата на „Скъли и Пършинг“ се намираше в Ню Йорк, но това беше фирма, корпорация, а не човек. Все пак Държавният департамент на САЩ и неговите разузнавателни служби бяха нащрек, следяха интернет и подслушваха разговорите. Не чуваха нищо обаче. Сателитните изображения също не бяха разкрили нищо.
Британските шпиони в Триполи също слухтяха за неофициални сведения. Само че подробностите си оставаха неясни и техните обикновено благонадеждни източници не знаеха нищо.
В десет часа все още нямаше никакви новини от похитителите. Никой не знаеше как да ги нарича, защото никой не знаеше кои са те. Терористи, гангстери, революционери, племенни воини, фундаменталисти, бунтовници, бандити — въртяха се много описания. И понеже държавата контролираше пресата, новината нямаше потвърждение. Нито една дума не стигна до западните медии.