На Хаскел, Гау, Абдо и Азис.
Служителят от охраната на „Ланнак“, който ги беше открил рано сутринта, дори не беше направил опит да съпостави главите с телата. Някой по-умен от него щеше да получи тази задача.
От Юсеф, Уалид и Джована нямаше и помен. Както и от убийците. Никаква бележка, никакво искане, никакъв ултиматум. Охраната на „Ланнак“ на моста не беше чула нищо, но най-близкият пазач се намираше поне на сто метра от мястото. Не бяха останали много охранители, защото фирмата изтегляше служителите си от обекта и ги връщаше у дома. На практика строителството беше приключило. Охранителните камери в района бяха демонтирани.
Четиримата обезглавени несъмнено щяха да подтикнат фирмата да се изтегли още по-бързо.
Либийски служител бързо отцепи района и забрани да се правят снимки и видеозаписи на местопрестъплението. Заповедите му от Триполи бяха да държи всички, включително служителите на „Ланнак“, далече от телата. Зловещата гледка щеше светкавично да плъзне навсякъде и да постави правителството в ужасно положение. Само че историята не можеше да бъде потулена, затова преди обед Триполи излезе с изявление, в което потвърждаваше убийствата и отвличанията. Все още нямало новини от „терористите“. При първия си опит за дезинформация режимът заяви, че нападението „се смята за дело на прословута племенна банда, чийто щаб се намира в Чад“.
Либийските власти се кълняха, че ще намерят престъпниците и ще ги изправят пред съда. След като открият заложниците им, разбира се.
Мич напускаше болницата в кола заедно с Роберто Маджи, когато му се обадиха. Адвокат от фирмата в Рим току-що беше гледал новините от Триполи. Правителството потвърждавало отвличането на Джована Сандрони и на двама либийски служители на „Ланнак“. Местонахождението им било неизвестно. Турските охранители били убити.
Отидоха в къщата на Лука в „Трастевере“, в южната част на Централен Рим, и го завариха да седи сам на верандата под сянката на една пиния, плътно завит с одеяло и зареял поглед към фонтана в малкия вътрешен двор. До отворената двойна врата седеше медицинска сестра. Лука се усмихна на Мич и го покани да седне на празния стол.
— Приятно ми е да те видя, приятелю — каза той. — Радвам се, че си добре.
— Ще бъда вътре, Лука — обади се Роберто и изчезна.
— Как си? — попита Мич.
Лука сви рамене и не отговори веднага.
— Продължавам да се боря. Цяла сутрин говоря по телефона с най-солидните си познати в Либия, но не научих много.
— Може ли да е Кадафи?
— Винаги има такава вероятност. Той е луд и е способен на всичко. Обаче аз се съмнявам. Току-що са намерили пет трупа на либийски войници — охраната на пропускателния пункт. Всички са застреляни в главата и телата са изгорени. Едва ли Кадафи ще убива собствените си хора, макар че никога не се знае.
— А защо ще убива служители на „Ланнак“?
— За да сплаши фирмата може би.
Една елегантна жена на около петдесет години се появи и попита Мич дали иска нещо за пиене. Той помоли за еспресо и тя се отдалечи.
Лука не ѝ обърна внимание, а продължи:
— Кадафи има да плаща на турците най-малко четиристотин милиона долара за своя красив мост насред пустинята. Цената на нефта пада. Либийците никога нямат пари, защото той се запасява с планини от оръжия. Току-що е поръчал на руснаците още четиресет изтребителя „МиГ“.
Гласът на Лука пресекна и той запали цигара. Беше блед и изглеждаше с десет години по-стар, отколкото преди две седмици.
Мич искаше да каже нещо за Джована, но нямаше сили да повдигне темата. Жената му поднесе еспресото върху табличка и той ѝ благодари.
Когато тя излезе, Лука издуха облак дим и каза:
— Това е Бела, моя приятелка.
В къщата на Лука винаги имаше някоя приятелка.
— Нещо ми подсказваше да не я пускам да замине, Мич. Идеята никак не ми допадаше, обаче тя настоя. Скучаеше в Лондон, а се опасявам, че правото също е започнало да ѝ омръзва. Търсеше приключения. Беше у дома за Коледа и аз говорих твърде много, разказах ѝ за моста на Кадафи в пустинята и за клиента ми „Ланнак“ — прекрасна турска фирма. Бяха най-общи приказки, както говорят адвокатите, нищо поверително. Нямах представа, че ще поиска да отиде там. А и не можеше да замине, докато случаят беше мой. Но после се разболях, обадих се на теб и ето докъде стигнахме…