Мич отпи от еспресото си и реши само да слуша. Нямаше какво да добави.
— Ти как си, приятелю? — попита Лука.
Мич сви рамене и махна с ръка. Вече имаше девет загинали — пет изгорели тела и четири обезглавени — затова му се струваше глупаво да обсъждат някакво си хранително натравяне.
— Добре съм. Физически.
На масата до Лука имаше два телефона и единият започна да вибрира. Той го взе, погледна дисплея и каза:
— Либийското консулство в Милано. Трябва да се обадя.
— Разбира се.
Мич влезе вътре и завари Роберто приведен над лаптоп върху масата в кухнята. Той му махна да се приближи и каза тихо:
— Има видео, което направо подлуди мрежата. Някой е снимал четиримата убити турци. Новинарските емисии не го показват, но е плъзнало навсякъде в интернет. Искаш ли да го видиш?
— Не знам…
— Зловещо е, а ти още не си във форма, нали?
— Дай да го видя.
Роберто плъзна лаптопа си към Мич и натисна едно копче. Видеото беше заснето с мобилен телефон и авторът му явно беше съвсем близо до телата. Толкова близо, че го предупреждаваха да се дръпне назад заради кръвта, която се стичаше и образуваше локва под всяка жертва. Записът беше дълъг трийсет секунди и спря внезапно, когато някой започна да крещи на арабски.
Мич се изправи, усети как стомахът му се стяга и каза:
— Няма да казваме на Лука.
— Няма, но той сигурно ще го види.
Ню Йорк беше шест часа назад от Рим. Мич се обади на Аби, която следеше новинарските репортажи. Засега нямаше нищо от Либия. Лошите новини от Северна Африка не бяха популярни в Съединените щати. Британците и европейците обаче проявяваха по-голям интерес. Когато лондонските таблоиди надушиха историята за млада британска адвокатка, отвлечена в Либия от безмилостна банда, която е обезглавила нейните охранители, новинарските сайтове направо обезумяха. В офиса на „Скъли и Пършинг“ на Канари Уорф побързаха да засилят охраната не поради страх от терористични нападения, а за да предпазят служителите от набезите на британската преса.
Тримата обядваха на верандата на Лука, който не хапна почти нищо. Мич, който вече умираше от глад, поглъщаше каквото му попаднеше пред погледа. Очевидно се чувстваше много по-добре и Лука каза:
— Мич, искам да се прибереш у дома. Ще ти се обадя, когато имам нужда от теб. Наистина, няма какво да направиш тук.
— Съжалявам за случилото се, Лука. Трябваше да съм с нея.
— Бъди благодарен, че не си бил, приятелю.
Лука кимна на Роберто, който каза:
— Връщаме се трийсет години назад и преглеждаме всички случаи на американци и европейци, взети за заложници в мюсюлмански страни. Продължаваме да търсим. Почти всички жени са оцелели и много малко от тях са били изтезавани. Периодът на пленничество варира между две седмици и шест години, но буквално всички са освободени — откупени са, избягали са или са били спасени. С мъжете нещата стоят различно. Повечето са били изтезавани и близо половината не са оцелели. Знаем за четиресет, които все още са пленници. Така че ти наистина бъди благодарен за хубавото си хранително натравяне.
— Има ли някаква вероятност за дипломатическо решение? — попита Мич.
Лука поклати глава.
— Едва ли. Все още не знаем кой е врагът ни, но е основателно да се допусне, че не дава пет пари за дипломацията.
— Значи остава спасителна операция или откуп.
— Да. И не бива да разчитаме много на спасяването. То винаги е невероятно опасно. Британците ще се задействат на пълни обороти и ще искат сложна, почти военна операция. Италианците ще предпочетат да платят парите. Както и да е, още е рано. В момента можем само да седим и да чакаме телефонното обаждане.
— Съжалявам, Лука — повтори Мич. — Мислехме, че сме в безопасност.
— Аз също. Знаеш, че съм ходил там много пъти. Обичам Либия въпреки цялата ѝ нестабилност.
— Самир беше сигурен, че нищо не ни застрашава.
— Не се доверявай на Самир. Той е либийски агент и отговаря пред военната полиция.
Мич преглътна измъчено и се постара да запази неутрално изражение.
— Мислех, че работи за нас.
— Работи за всеки, който му плати. Не очаквай от него някаква лоялност.
— Той трябваше да придружи Джована — добави Роберто, — но си намери извинение да остане в болницата с теб.
— Сега вече наистина се обърках — призна Мич.
Лука се усмихна измъчено и каза:
— Мич, в Либия не бива да имаш доверие на никого.
14
За дванайсетте часа, през които Мич летя с KLM от Рим до Амстердам и после до Ню Йорк, не се промени нищо. Имаше едно свободно място за директния полет до летище „Кенеди“, но беше икономична класа, а Мич се нуждаеше от по-широките седалки в бизнес салона. Освен това му трябваше лесен достъп до тоалетните. Стомахът му отново се бунтуваше и той се опасяваше от внезапен пристъп на гадене. След изпитанието, през което премина тялото му през последните четири дни, не възнамеряваше да остави нищо на случайността. Пътьом се обади на Аби два пъти и тя го осведоми за семейните дела и съседските клюки. Звънна и на Роберто Маджи, за да провери как е Лука — почивал си. Нямаше новини от Либия, никакви вести от похитителите. Свърза се със секретарката си и пренареди графика си. Над Атлантика изпи едно хапче за сън, което съвсем леко тушира напрежението му и в крайна сметка му осигури трийсет минути неспокоен сън. Когато се събуди, той се обади на правната си асистентка и на двама от младшите адвокати.