Опитваше се да не мисли за Джована, но не му се удаваше. Как се отнасяха с нея? Къде я бяха скрили? Даваха ли ѝ храна и вода? Разпитваха ли я, бяха ли я наранили, малтретираха ли я? Законът на джунглата допускаше изтезанията и убийствата на въоръжени мъже, които бяха обучени да си служат с оръжия и от които се очакваше да убиват, но не и на невинни цивилни. Особено на млада адвокатка, която просто е част от пътуващия екип.
Пътуващ екип? Мич кипеше от ярост заради глупавото и самонадеяно решение да се втурне към една държава, за която знаеше, че е опасна и нестабилна, и да включи Джована, за да угоди на баща ѝ. Разбира се, самият Лука беше предложил пътуването и го беше уверил, че ще са в безопасност, но Мич не беше неопитен младеж и можеше да настоява за по-различна организация. Неведнъж се запита необходимо ли беше посещението на моста. И отговорът гласеше: може би не. Реагира ли той прекалено въодушевено на приключението? Да. Не беше ходил в Либия и много му се искаше да я добави в своя списък на посетени държави.
Докато убиваше време на летището в Амстердам, се обади на Кори Галант, шефа на отдел „Сигурност“ в „Скъли“. Когато Мич започна работа във фирмата преди единайсет години, не подозираше, че тя разполага със собствена малка армия от експерти по сигурността. Научи, че повечето големи юридически фирми по света харчат цяло състояние не само за да защитават своите служители, но и за да разследват враговете си и дори собствените си клиенти. Преди Мич да замине за Рим и Триполи, Кори го инструктира относно ситуацията в Либия. Той беше ходил до моста заедно с Лука. Според него пътуването криело съвсем незначителни рискове. В интерес на либийците било да защитават всички чуждестранни бизнесмени и професионалисти.
Кори го чакаше пред багажните ленти на летище „Кенеди“ заедно с шофьор — набит млад мъж, който пое куфарите на Мич и ги натовари в черен джип, паркиран на забранено място близо до такситата. Седна зад волана, а Мич и Кори — на задната седалка. От шофьора ги отделяше плексигласова преграда.
Наближаваше осем вечерта в неделя, 17 април, и трафикът на излизане от летището беше непоносим както винаги.
След като описа удоволствието от дванайсетчасовото си пътуване, Мич попита:
— Някакви новини от там?
— Не много.
— Не много? Звучи като повече от нищо, каквото беше преди няколко часа.
— Има известно развитие.
— Слушам те.
— Пуснали са още едно видео. Намерихме го преди около час в Дълбоката мрежа. Похитителите са заснели обезглавяванията.
Мич въздъхна и зарея поглед през прозореца.
Кори продължи:
— На живо и цветно. Ужасяващо е. Гледах го и ми се ще да не бях. Тези типове са злодеи.
— Не съм сигурен, че искам да го видя.
— Не бива, Мич, повярвай ми. Дори те моля да не го правиш. То няма нищо общо с Джована освен факта, че я държат някакви извратени садисти.
— Това успокояващо ли трябва да ми подейства?
— Не.
Колите се раздвижиха и двамата се умълчаха.
— Може ли да ми го опишеш, без да навлизаш в много подробности?
— Използвали са верижен трион и са принудили другите да гледат. Последният, на име Азис, е видял обезглавяването на трима души, преди да отрежат и неговата глава.
Мич вдигна ръце във въздуха.
— Добре, добре.
— Не съм гледал нищо по-ужасяващо.
— Познавах Азис. Познавах и четиримата. Срещнахме се предишния ден в офиса на „Ланнак“ в Триполи и те ни обясниха какво да очакваме по време на пътуването. Нямаха никакви притеснения, непрекъснато ходели до моста и се връщали.
Кори кимна тъжно и каза:
— Явно са сбъркали.
Мич затвори очи и се помъчи да не мисли за Азис, Хаскел, Гау и Абдо. Да не си ги представя, провесени за краката. Стомахът му отново се сви, а пулсът му направо откачи.