— И аз. Секретарката ми и двама правни асистенти също търсят.
— Значи се тревожиш?
— Разбира се, че се тревожа за Джована. Донякъде се чувствам виновен за случилото се, Аби. Това пътуване беше мое, аз го поисках, за да установим фактите, аз отговарях за него.
— Нали Лука ти е казал да отидеш?
— Той го предложи, но решението беше мое. Искаше дъщеря му да се включи в случая, защото скучаела в Лондон и си търсела нещо по-вълнуващо. Като се замисля сега, цялата идея ми изглежда нелепа.
— Разбирам, но аз мислех по-скоро за нас. Тревожиш ли се за фирмата?
— За нашата безопасност ли?
— Ами да.
— Не, ни най-малко. Похитителите най-вероятно са някакви племенни бойци, които кръстосват Сахара и безчинстват. Много са далече и не са толкова обиграни.
— Надявай се.
Мич отпи от виното си и разтри крака ѝ.
— Да, Аби, признавам, че сме на тъмно. Утре би трябвало да научим повече, вдругиден също. Ако има повод за тревога, веднага ще ти кажа, но сега е още рано.
— Струва ми се, че не чувам това за пръв път.
15
Каквито и да бяха похитителите — престъпници или терористи — определено имаха усет за драматичното. Четири дни след като нападнаха пропускателния пункт и убиха петима войници, три дни след като обезглавиха с верижен трион турците охранители, и два дни след като пуснаха видеото си в необятната Дълбока мрежа, призори беше намерено тялото на Юсеф, увесено на телефонен стълб край оживено шосе в Бенгази. Имаше глава, но на нея зееше дупка, а трупът беше окървавен и гол, със завързани китки и глезени, и се въртеше бавно на дебела жица. На десния му глезен беше окачена табелка: Юсеф Ашур, предател.
Военната полиция наводни града, блокираха пътища и магистрали и оставиха тялото да виси с часове, докато чакаха заповеди. Може би щеше да се появи ново видео с поредното убийство, което да ги насочи по някаква следа.
Самир отиде на мястото, потвърди, че трупът наистина е на Юсеф, когото познаваше от години, и се обади на „Ланнак“, а след това на Лука.
Доколкото беше известно, оставаха само Уалид и Джована.
Кори Галант получи обаждането в четири сутринта и макар че през следващите три часа почти не мигна, без проблем стана от леглото и отиде на работа. В осем и половина, когато Мич пристигна, той го чакаше пред кабинета му.
Само като го погледна, Мич разбра, че новината не е добра.
— Има ново развитие — каза Кори без предисловия.
— Започвам да мразя думата „развитие“.
— Господин Руш ни чака.
В асансьора Кори съобщи на Мич всичко, което знаеше за Юсеф — почти нищо повече от мястото, където беше намерен трупът, и състоянието му. Това беше станало преди девет часа, но нищо чудно, че досега нямаше никакви вести от хората, които го бяха обесили на телефонния стълб.
Джак Руш беше ядосан, че конферентният разговор с вашингтонския офис в седем сутринта, който поиска, не се вместваше в графика на Мич. Джак все още работеше по шестнайсет часа на ден и беше известен със своите срещи на разсъмване, с които доказваше издръжливостта си. На Мич обаче му беше дошло до гуша от това мъжкарско перчене в „Скъли“.
Джак посочи заседателната маса, загледан към големия екран високо на стената. Постоянно течаха репортажи за някакво земетресение, но за щастие, без звук. От Либия още нямаше нищо. Секретарка наля кафе и Джак каза:
— Допускам, че Кори те е осведомил за най-новото.
— Да, накратко в асансьора — отговори Мич.
— Горе-долу само това ни е известно засега.
Джак отново погледна към екрана, сякаш всеки момент очакваше още новини. Секретарката излезе от стаята и затвори вратата. Джак изпука кокалчетата на пръстите си, погледна Мич и попита:
— Сутринта говори ли с „Ланнак“?
— Още не. Но са първи в списъка ми.
— Направи го. Много са разстроени. Юрисконсултът им е Денис Талъс.
— Познавам го.
— Хубаво. Аз говорих с него снощи. Фирмата се опитва да транспортира в Турция четирите тела, а либийците изобщо не им съдействат — още са бесни заради съдебния иск. Всички са бесни. „Ланнак“ си искат парите, но сумата вече е много по-голяма, защото либийците не са защитили чуждестранните работници, както са обещавали от самото начало. Сигурно искът ще бъде допълнен с настояване за още обезщетения. Кога ще стигне до съдебната зала?
— След месеци, може би след година. Кой знае?
— Ясно. Искам да натиснеш газта, Мич, и да представиш делото пред съдиите. „Ланнак“ е наш ценен клиент, миналата година ни платиха около шестнайсет милиона за хонорари. Планирай среща с тях другата седмица или там някъде, за да се почувстват обгрижени.