Двайсет и две минути по-късно той излезе от метрото на станцията на Кълъмбъс Съркъл и като всеки ден закрачи към апартамента си. Беше прекрасна априлска вечер с ясно небе и приятни температури, един от онези чудесни моменти, когато сякаш половината град се бе изсипал навън. Мич обаче бързаше да се прибере.
Жилищната им сграда се намираше на Шейсет и девета улица и Кълъмбъс авеню, в сърцето на Ъпър Уест Сайд. Мич размени няколко думи с портиера, прибра дневната поща и се качи с асансьора на четиринайсетия етаж. Кларк отвори вратата и вдигна ръце за прегръдка. Беше на осем, но си оставаше малко момченце и не се стесняваше от тези прояви на обич към баща си. Близнакът му Картър беше малко по-зрял и вече беше надраснал ритуалите на физически контакт с баща си. Мич би прегърнал и целунал Аби и би я попитал как е минал денят ѝ, но тя имаше гости в кухнята. В апартамента ухаеше божествено. Тук се готвеше сериозно и вечерята щеше да е поредната наслада за небцето.
Шеф готвачите бяха братята Розарио, Марко и Марчело, също близнаци. Бяха от някакво селце в Ломбардия, Северна Италия, и преди две години бяха отворили тратория близо до Линкълн Сентър. Заведението се превърна в хит още от първия ден и много скоро „Таймс“ му даде две звезди. Резервации се правеха трудно — за маса сега се чакаше четири месеца. Мич и Аби бяха открили мястото и често се хранеха там, всъщност когато пожелаеха. За Аби винаги се намираше маса, защото редактираше първата готварска книга на братята Розарио. Освен това ги канеше да използват модерно оборудваната ѝ кухня, за да изпробват нови рецепти, и поне веднъж седмично те нахлуваха в апартамента на семейство Макдиър с торби продукти и със своя шеметен подход към готвенето. Аби се включваше във вихъра и бърбореше на своя перфектен италиански, а Картър и Кларк гледаха от безопасно разстояние, седнали на високи столчета до плота. Марко и Марчело обичаха да готвят показно пред децата и обясняваха какво правят със силен италиански акцент. Освен това караха момчетата да повтарят италиански думи и фрази.
Мич се засмя тихо на сцената пред очите си, остави куфарчето, свали сакото и си наля чаша кианти. Разпита момчетата за домашните им и получи обичайните уверения, че са готови с всичките. Марко сложи малко плато с брускети пред момчетата и увери баща им, че няма защо да се притеснява за домашните, защото близнаците били натоварени с важната задача да дегустират храната. Мич привидно се разкая — щеше да провери домашните по-късно.
Името на ресторанта беше „Розарио“, както можеше да се очаква, и беше избродирано с дебели букви на червените престилки на двамата шефове. Марчело подаде престилка на Мич, който както винаги отказа с обяснението, че не умее да готви. Когато бяха сами в кухнята, Аби му позволяваше да бели и да реже зеленчуците, да отмерва подправките под нейния бдителен поглед, да подрежда масата и да изхвърля отпадъците — досадната черна работа, която тя смяташе подходяща за способностите му. Веднъж се беше издигнал до ранг су шеф, но доста бързо беше понижен, след като изгори една багета.
Аби помоли за малка чаша вино. Марко и Марчело отказаха както обикновено. Още преди години Мич беше научил, че макар да произвеждаха вино в огромни количества и то да присъстваше на масите им на всеки обяд и вечеря, италианците всъщност пиеха съвсем малко. Гарафа с любимото им местно червено или бяло вино стигаше за дългата вечеря на многолюдно семейство.
Като познавачка на италианския език и храна, Аби беше старши редактор в „Епикуреан“ — малко, но много активно нюйоркско издателство. Издаваха готварски книги, около петдесет годишно, почти всичките дебели и красиви томове с рецепти от цял свят. Тъй като съпругата му познаваше много шеф готвачи и собственици на ресторанти, двамата често вечеряха навън и рядко имаха проблем с резервациите. Апартаментът им беше любима лаборатория на младите кулинари, които мечтаеха да постигнат успех в големия град, пълен с ресторанти и ценители на хубавата храна. Повечето им ястия бяха невероятни, но тъй като имаха свободата да експериментират, се случваха и провали. Картър и Кларк на драго сърце играеха ролята на опитни зайчета и бяха отраснали с авангардни рецепти. Ако шеф готвачите не успееха да се харесат на тях, ястията им най-вероятно щяха да имат проблем. Момчетата бяха насърчавани да критикуват всяко нещо, което не харесат. Родителите им често се шегуваха, че са отгледали двама кулинарни сноби.
Тази вечер нямаше оплаквания. След брускетите им поднесоха парченца пица с трюфели. Аби съобщи, че са приключили с предястията, и насочи семейството към масата за хранене.