И ето че седяха заедно, докато денят гаснеше, и си спомняха забавни и трогателни истории за малкото си момиченце. Не обсъждаха какво може да ѝ се случва сега — това беше прекалено ужасяващо. С продължителни паузи в разговора, за да имат време да си спомнят и да размишляват, двамата насочиха поглед към миналото. Съжаляваха за доста неща. Бурната им раздяла беше изцяло по вина на Лука и той го признаваше. Беше разбил семейството си. Себичността му накара Джована да напусне дома си и да се махне от тях. Само че разкаянието не беше най-силното му качество, затова Лука не възнамеряваше да се извинява отново. Толкова много неща се бяха случили оттогава.
Поне беше жива. И вече не я държаха в палатка насред пустинята. Първите ѝ две нощи като пленница бяха неприятни — спеше на мръсна рогозка върху мръсно платно, което служеше за под, и гледаше как страните на палатката се огъват и трептят на виещия вятър; оцеляваше без храна, само с една бутилка вода; свиваше се уплашено, когато маскираните ѝ похитители влизаха при нея. След това те увиха главата ѝ с някакъв груб плат и я изведоха навън до някакво превозно средство, където я напъхаха под разни кашони, и потеглиха. Караха с часове, чуваха се само бученето на двигателя и скърцането на съединителя. После спряха и тя чу гласове, бързи и резки реплики между изнервени мъже. Когато млъкнаха, угасиха двигателя, бързо я измъкнаха навън и я преведоха по няколко стъпала в някаква сграда. Джована не виждаше нищо, но чуваше разни звуци. Клаксон на автомобил. Радио или телевизор в далечината. Развързаха ръцете ѝ и я оставиха, така че тя можеше да свали покривалото. Новата ѝ стая имаше под, който не беше от пясък, но нямаше прозорци. Видя тясно легло, военно, ако се съдеше по вида и размерите му, и малка маса с мъждива лампа — единствената светлина. В единия ъгъл имаше голяма ламаринена тенджера, в която вероятно се очакваше тя да се облекчава. Не беше нито студено, нито топло. Първата нощ Джована допускаше, че е тъмно, но всъщност нямаше представа. Спеше на пресекулки и се събуждаше от мъчителен глад. Понякога чуваше приглушени гласове в коридора или каквото имаше там отвън.
Вратата се отвори и при нея влезе забулена жена, която държеше поднос с храна; кимна и го остави на масата. Отново кимна и излезе от стаята. Вратата щракна. Купа сушени плодове — портокали, череши, смокини — и три тънки филии хляб, които приличаха на тортили.
Джована яде лакомо като бежанка и изпи половин бутилка вода. Притъпи болезнения глад, но ѝ се ядеше още. Явно не смятаха да я уморят, оставяйки я без храна и вода. Не беше мислила за техните планове, докато беше гладна, но сега, когато тялото ѝ се чувстваше по-нормално, започна да разсъждава за възможните сценарии. Нито един не беше приятен. Нямаше дори намек за физическо или сексуално посегателство. Ако не броеше няколко нечленоразделни изсумтявания, не бяха говорили с нея през последните двайсет и четири часа. Не беше чула друг език освен арабски, а от него не разбираше почти нищо. Смятаха да я разпитват ли? Ако бе така, какво се надяваха да изкопчат? Тя беше адвокат. Можеше да обсъжда правните стратегии, но ѝ беше трудно да повярва, че тези типове проявяват някакъв интерес към закона.
Чакаше. Нямаше какво да чете, да гледа, да прави, нямаше с кого да говори, затова се опита да си припомни най-интересните случаи от американското конституционно право. Първата поправка — свобода на словото: „Шенк“, „Дебс“, „Джитлоу“, „Тинкър“. Втората поправка — право за носене на оръжие: „Милър“, „Тейтъм“. Третата поправка? Вече безполезна, защото пазеше гражданите от принудата да подслоняват войници — беше просто бележка под линия в историята. Върховният съд никога нямаше да я оспори. Четвъртата поправка — забрана на обиски без съдебно разпореждане: „Уийкс“, „Мап“, „Тер“, „Кац“, „Ракас“, „Върнония“. Четвъртата открай време беше изтъкана от противоречия.
Не чак толкова отдавна Джована получи „отличен“ по Конституционно право във Вирджиния най-вече защото беше способна да запамети почти всичко. На държавния си изпит цитира триста дела.
Правният факултет вече беше далечно минало. Тя чу гласове и се стегна. Но гласовете заглъхнаха и отминаха.
Нямаше представа какво се е случило с останалите. След като я подложиха на ужаса да гледа как застрелват Юсеф в лицето, Джована беше съборена на земята, щракнаха ѝ белезници, завързаха ѝ очите, отмъкнаха я нанякъде и я захвърлиха в каросерията на камион. Усещаше други тела край себе си — живи тела, които сумтяха, стенеха, дишаха тежко. Вероятно турците. Тя изгуби представа за времето, но не след дълго я свалиха и я отделиха от другите заложници.