Мич си тръгна в седем и прекара спокойна вечер с Аби и момчетата. Върна се в офиса в осем на следващата сутрин и завари Стивън, където го беше оставил — на малката работна маса в ъгъла на кабинета си. Когато осъзна какво се е случило, Мич поклати глава.
— Нека позная: бил си тук цяла нощ, нали?
— Да. Всъщност нямах какво друго да правя и се зарових в работа. Страшно интересно е.
Мич беше работил здраво навремето, но никога не се беше чувствал длъжен да остава по цели нощи. Подобни подвизи не бяха рядкост в света на големите адвокатски фирми. Те би трябвало да предизвикват възхищение и да носят допълнителни точки на амбициозния млад адвокат, който се стреми да стане съдружник възможно най-скоро. Но Мич не си падаше по тези неща.
Само че Стивън не беше семеен, а приятелката му беше адвокат в друга голяма фирма и беше подложена на същото натоварване. Той искаше да ѝ предложи брак, но не намираше време. И тя искаше да се омъжи, но се тревожеше, че двамата изобщо няма да се виждат. Когато успееха да се срещнат на късна вечеря, често задрямваха след първия коктейл.
Мич се усмихна и каза:
— Добре, ново правило. Ако искаш да останеш в екипа, не може да работиш повече от шестнайсет часа дневно. Ясно?
— Предполагам.
— Предположи пак. Чуй ме, Стивън. В момента аз съм главният адвокат по случая, следователно съм ти шеф. Недей да работиш денонощно по този случай. Разбра ли?
— Разбрах, шефе.
— Добре. Сега изчезвай от кабинета ми.
Стивън скочи на крака и награби купчина документи. На излизане каза:
— Шефе, през нощта се мотаех из интернет и намерих видеото, онова с верижния трион. Гледал ли си го?
— Не, и няма да го гледам.
— Умно. И на мен ми се иска да не го бях гледал, защото никога няма да го забравя. Това е причината да остана цяла нощ — не можех да заспя. Сигурно и днес няма да мога.
— Не е трябвало да го гледаш.
— Да, знам. Писъците…
— Достатъчно, Стивън. Върви да си намериш някаква друга работа.
Мина още един ден без новини от похитителите или от онези, които се опитваха да ги намерят. После още един. Всяка сутрин на Мич започваше с брифинг по сигурността с Кори в кабинета на Джак Руш. С растящо безсилие слушаха по вътрешната комуникационна система последните новини на Дариън от Северна Африка. Той убедително успяваше да запълни двайсет минути със сценарии какво биха могли да очакват да се случи, но истината беше, че това са само предположения.
Накрая се разигра огромна драма. През нощта в събота, 24 април, девет дни след отвличането, либийска бойна част за борба с тероризма атакува лагер близо до границата с Чад. Областта беше ничия земя с една шепа жители, а хората носеха оръжия и или очакваха неприятности, или възнамеряваха да ги създават. Говореше се, че обширният таен лагер е щабквартирата на Азим Баракат и неговата малка революционна армия. Предвид равната площ на Сахара изненадващите нападения бяха почти невъзможни и либийците наистина оплетоха конците. Баракат вероятно беше предупреден от племена, на които плащаше, или от патрулите си с техните дронове, които бдително следяха всичко. Той беше оказал фронтален отпор на нападението и ожесточеното сражение беше продължило три часа. Стотици либийски командоси пристигнаха с военнотранспортни самолети, други бяха спуснати с парашути от хеликоптери Ми-26, руско производство. Два от тях бяха улучени от преносими ракетни комплекси „Стрела“, също руско производство. Либийците бяха изумени от тази огнева мощ. И двете страни дадоха ужасяващ брой жертви, а когато стана ясно, че сражението може да продължи до последната капка кръв, либийският командир издаде заповед за отстъпление.
Триполи незабавно излезе с изявление, в което описваше мисията като прецизен удар, нанесен от правителствените сили на една терористична групировка. Безспорен успех, врагът бил разгромен.
В същото време от правителствени източници изтече информация, че действителната причина за нападението била спасяването на Джована Сандрони. То трябвало да послужи като недвусмислено доказателство, че Кадафи не е замесен в нейното отвличане и дори се опитва да я спаси.
За щастие, Джована се намираше на шестстотин и петдесет километра от там.
В 8:15 ч. Мич и Джак Руш излетяха от „Ла Гуардия“ за националното летище „Рейгън“ във Вашингтон. Посрещна ги Бенсън Уол, управляващият съдружник в тамошния клон на „Скъли“. Шофьорът на черния фирмен седан потегли светкавично и броени минути след като те кацнаха, вече пъплеха в задръстването над река Потомак. Срещата им със сенатор Лейк беше насрочена за 10:30 ч., така че разполагаха с предостатъчно време. Лейк беше известен с навика си да закъснява почти винаги, но очакваше точност от хората, които посрещаше в кабинета си.