Марко сервира първото ястие: пикантна рибена яхния, която се казваше качуко, докато Марчело се настаняваше на мястото си. Шестимата я опитаха, вдъхнаха ароматите и се замислиха как да реагират. Хранеха се бавно и това нерядко затрудняваше децата. Пастата беше капелети — малки равиоли в говежди бульон. Картър, който много обичаше паста, заяви, че капелетите са супер. Аби не беше толкова сигурна. Марко поднесе второто ястие — ризото с шафран. И тъй като провеждаха проучване, имаше и трето ястие, отново паста — спагети с миден сос. Порциите бяха малки, само няколко хапки, и всички се шегуваха, че не бива да преяждат. Братята Розарио спореха помежду си за съставките, за вариантите на рецептите и тъй нататък. Мич и Аби изказваха мнението си, като най-често възрастните говореха един през друг. Още след рибената яхния момчетата започнаха да се отегчават. Скоро станаха от масата и се качиха на горния етаж да гледат телевизия. Пропуснаха месното ястие — задушено заешко, и десерта — панфорте, шоколадов сладкиш с бадеми.
На кафе съпрузите Макдиър и братята Розарио обсъдиха кои рецепти да бъдат включени в готварската книга и кои се нуждаят от доизпипване. Имаше месеци до крайния срок, така че предстояха още много такива вечери.
Малко след осем италианците си събраха нещата и се приготвиха да си тръгват. Трябваше да се върнат в ресторанта да проверят как върви работата. Изчистиха набързо и след обичайните прегръдки обещаха да дойдат отново следващата седмица.
Когато апартаментът утихна, Мич и Аби се върнаха в кухнята. Както винаги, там все още цареше хаос. Заредиха миялната, натрупаха няколко тенджери и тигани до мивката и угасиха лампите. Домашната им помощница щеше да дойде на сутринта.
Когато момчетата си легнаха и те им пожелаха „лека нощ“, двамата се оттеглиха в кабинета за питие преди лягане — чаша бароло. Отново обсъдиха вечерята, поговориха за работа и се отпуснаха.
Мич нямаше търпение да съобщи новината.
— Утре вечер няма да съм в града — каза той.
Нищо ново. Често се случваше да отсъства поне десет нощи месечно и Аби отдавна беше свикнала с изискванията на работата му.
— Няма го в календара — каза тя и сви рамене. Часовникът и календарът управляваха живота им, затова двамата старателно планираха нещата. — На някое интересно място ли?
— В Мемфис.
Тя кимна, като се опита да прикрие изненадата си, но не успя.
— Добре, слушам те и дано да е нещо хубаво.
Той се усмихна и ѝ разказа накратко за разговора си с Уили Бакстром.
— Моля те, Мич, недей пак да поемаш осъден на смърт. Обеща ми.
— Знам, знам, обаче не можах да откажа на Уили. Положението е отчайващо и сигурно пътуването ще е напразно, но се съгласих да опитам.
— Нали нямаше повече да се връщаме там?
— И аз така мислех, но става дума само за двайсет и четири часа.
Аби отпи от виното си и затвори очи. Когато ги отвори, каза:
— Отдавна дори не сме споменавали Мемфис.
— Така е. Но и няма нужда. Минаха петнайсет години, всичко е променено.
— И въпреки това не ми харесва, че ще ходиш там.
— Спокойно, Аби, никой няма да ме познае. Лошите вече ги няма.
— Надявай се. Доколкото помня, напуснахме града посред нощ, уплашени до смърт и напълно сигурни, че ни преследват.
— И те наистина бяха по петите ни. Но вече ги няма. Някои са мъртви. Фирмата се срина и всички влязоха в затвора.
— Там им е мястото.
— Така е. В Мемфис не е останал никой от тях. Просто отивам и се прибирам, без никой да ме забележи.
— Мразя спомените от онова място.
— Виж, Аби, отдавна взехме решение да живеем нормално и да не се озъртаме през рамо. Случилото се там вече е зад гърба ни.
— Но ако поемеш случая, името ти ще се появи в новините, нали?
— Ако изобщо го поема, което изглежда съмнително, няма да се задържам в Мемфис. Затворът е в Нашвил.
— Тогава защо отиваш в Мемфис?
— Защото адвокатът, по-точно бившият адвокат, работи там. Ще го посетя в кантората му, за да ме запознае със случая, после ще ме закара в затвора.
— В „Скъли“ работят един милион адвокати. Все ще намерят някой друг.
— Няма много време. Ако клиентът откаже да се срещне с мен, ще си тръгна и ще се прибера, преди изобщо да усетиш отсъствието ми.
— Кой казва, че изобщо ще го усетя? Теб все те няма.
— Така е и знам, че си нещастна, когато съм извън града.
— Как оцеляваме, не знам. — Тя се усмихна, поклати глава и си напомни, че е чиста загуба на време да спори с Мич. — Внимавай, моля ти се.