Заедно с Роберто Маджи екипът прекара два часа в домашния кабинет на Лука, където обсъдиха стратегията, после отлетяха за Женева за среща с представители на „Ланнак“: Омар Челик, изпълнителен директор и внук на основателя на фирмата; Денис Талъс, юрисконсулта им, с когото предимно беше във връзка Мич; и сина на Омар, Адем, завършил Принстън и бъдещ собственик на фирмата. Не бяха мюсюлмани и пиеха алкохол. След коктейлите в бара на хотела отидоха в един ресторант, където щяха да прекарат вечерта. Към тях щеше да се присъедини Йенс Битерман, швейцарски адвокат, който беше част от екипа и движеше отношенията с ОАК.
Омар беше близък с Лука повече от двайсет години и се тревожеше за приятеля си. Много пъти беше виждал Джована като малка. Лука и семейството му неведнъж бяха ходили на почивка в имението на Челик на брега на Черно море. Разбира се, Омар беше гневен, че Либия му дължи 400 милиона долара за моста — пари, които беше твърдо решен да си получи — но беше много по-загрижен за благополучието на Джована.
По време на един от многото разговори помежду им Денис Талъс беше казал на Мич, че фирмата финансира частна операция в Либия в опит да открие Джована. Мич предаде информацията на Дариън Кейсък от „Крюгъл“, който не се изненада.
— Добре дошли в отбора — каза той.
Изслушването беше насрочено за 14 ч. в четвъртък, 28 април. Мич и екипът прекараха цялата сутрин в една от заседателните зали на хотела заедно с Омар, сина му и Денис Талъс. Прегледаха процедурния график, който Лука им беше дал, и потърсиха начини да направят по-резултатен прегледа на планината от материали, която все още не бяха проучили. Обсъдиха стратегията да допълнят иска с обезщетения за четиримата убити охранители и Юсеф — до един служители на „Ланнак“. Още в началото Омар пое контрола над срещата и показа защо го смятат за корав и неотстъпчив корпоративен шеф. Той се бореше с либийците повече от двайсет години и макар че обикновено си получаваше парите, вече му беше дошло до гуша от тях. Нямаше да реализира повече проекти там. Не вярваше, че правителството е отговорно за засадата и кръвопролитието, защото властта открай време обещаваше да защитава чуждестранните работници, особено тези от „Ланнак“. Но на Омар му беше ясно, че Кадафи губи контрол над голяма част от територията си и повече не може да се разчита на него. „Ланнак“ държеше да се предяви иск и за обезщетения за убитите служители и либийското правителство да бъде подведено под отговорност, но се съгласи с Мич, че трябва да изчакат. Най-вероятно щяха да намерят Уалид с прерязано гърло. Никой не можеше да предвиди какво ще се случи с Джована. В момента неизвестните бяха прекалено много, за да се опитват да чертаят стратегия.
Обядваха по един сандвич, отидоха с таксита до Съдебната палата и се качиха до залата на петия етаж. Отпред, в просторния празен коридор ги чакаха двама репортери. Единият с фотоапарат на шията се оказа от лондонски таблоид, а другият — от по-сериозен вестник. Попитаха Мич има ли време да поговорят. Той им отказа вежливо, без да спира, и влезе в съдебната зала.
Беше с високи тавани и големи прозорци, обляна в светлина и с места за стотици зрители. Но нямаше нито един — само малки групи адвокати, скупчени тук-там, които си шушукаха сериозно и се измерваха с погледи от различни краища на залата.
Съдийската маса беше внушителна — дълга почти двайсет и пет метра и изработена от някакво потъмняло тежко дърво, отсечено вероятно преди двеста години. Висока беше около два метра и на подиума зад нея бяха наредени двайсет въртящи се стола на колелца. Столовете бяха еднакви, тъмновинени и равни на височина и докато съдът заседаваше, съдиите гледаха към адвокатите и страните по споровете от извисената си позиция на хора с много познания и власт.
Двайсетте стола бяха празни. Един съдебен служител отведе Мич, Стивън, Йенс и Роберто до масата на ищците в другия край на залата. Те извадиха съдържанието на дебелите си куфарчета, сякаш им предстоеше да прекарат тук часове. От отсрещната страна друг екип от адвокати със сериозни лица се приближиха до своята маса и също извадиха документите си. „Рийдмор“ от Лондон, любимата адвокатска фирма на либийците, беше известна със своите арогантни адвокати, на които явно им беше приятно, че се славят като негодници от световна класа.