Фирма „Рийдмор“ имаше само 550 адвокати — недостатъчно да попаднат дори в първите двайсет и пет в света по персонал, и беше ограничила бизнеса си до няколко страни, предимно в Европа. От много години обслужваше либийския режим. Лука бе казал, че сигурно затова хората в нея гледат на живота с такова озлобление.
Едно от главните предимства на „Скъли и Пършинг“ — освен многобройните талантливи адвокати, амбицията, уменията и многообразието — беше мащабът. Вече десет години фирмата беше водещата в света и беше твърдо решена да остане на върха. Адвокатите ѝ нерядко парадираха с нейния забележителен размах. Никога не бе имало по-голяма юридическа компания от тази. Големината не е равнозначна на талант, нито пък е гаранция за успех, но когато си номер едно в правния свят, ти завиждат всички от втория до петдесетия в класацията.
„Рийдмор“ бяха трудни съперници и Мич никога не би ги подценил, но и не се впечатляваше от тяхната напереност. Джери Роб беше главният адвокат от страна на Либия. Беше довел двама по-млади колеги. Тримата бяха облечени в безупречно ушити тъмносини костюми и явно не бяха способни да се усмихват.
Само че, тъй като другата маса преживяваше труден момент, Роб се почувства длъжен да почовърка раната. Той се приближи, подаде ръка и каза:
— Добър ден, господа. — Беше като глътнал бастун и се ръкуваше вдървено като дванайсетгодишен. — Миналата седмица говорих с Лука — каза той, леко вирнал нос. — Надявам се, че той е добре въпреки всичко.
Въпреки всичко. Въпреки факта, че умира от рак и че дъщеря му е заложница на опасни типове.
— Лука е добре — отвърна Роберто. — Въпреки всичко.
— Някакви новини за Джована?
Мич не се хвана на въдицата и само поклати глава.
— Никакви — каза Роберто. — Ще му предам за проявената загриженост.
— Ако обичаш.
Разговорът щеше да продължи все така неловко, но в този момент съдебната чиновничка до съдийската маса заговори тържествено и Роб се върна на мястото си. Тя призова на английски за ред в залата. Седна и след нея се изправи друга жена, която повтори същото на френски. Мич огледа просторната зала. Имаше две групи адвокати, седнали далече една от друга, и няколко клиенти, пръснати между тях. Двамата британски репортери бяха на първия ред. Едва ли някой в залата говореше френски, но съдът си имаше своите процедури.
Влязоха трима съдии и седнаха зад високата маса. Главният съдия се настани по средата. Двамата ѝ колеги бяха най-малко на пет метра от нея. Седемнайсет стола останаха празни. Пренасрочването на делото не изискваше комисията да присъства в пълен състав.
Съдът се председателстваше от Виктория Поули, американка от Дейтън, бивш федерален съдия, една от първите жени, завършили право в Харвард. Приемливите обръщения към нея бяха „мадам“, „ваша чест“, „госпожо съдия“ или „лорд“. Всичко останало беше проблемно. Само адвокатите от Британските острови и Австралия си позволяваха да я наричат „лорд“.
От дясната ѝ страна седеше съдия от Нигерия, а от лявата — от Перу. И двамата не носеха слушалки, затова Мич не очакваше да има забавяне заради превод.
Мадам Поули поздрави всички участници в следобедното заседание и обяви, че в графика им са включени само няколко точки. Погледна към съдебната чиновничка, която се изправи, оповести делото на „Ланнак“, след това прочете историята му, като започна с подаването на жалбата през октомври миналата година. Почти невъзможно беше подобно изслушване да бъде нещо друго освен скучно, но монотонният глас на чиновничката сякаш успа всички в залата. Тя продължаваше да чете, отгръщаше страниците и гласът ѝ ставаше все по-монотонен, а последната мисъл на Мич, преди да изпадне в летаргия, беше: дано не го повторят и на френски.
— Господин Макдиър — каза високо някой и Мич се събуди. Говореше мадам Поули. — Добре дошли в съда и моля, предайте благопожеланията ми на синьор Лука Сандрони.
— Благодаря, Ваша чест. Той също ви изпраща поздрави.
— Господин Роб, приятно ми е да ви видя.
Джери Роб се изправи, поклони се леко от кръста и направи опит за усмивка, но не каза нищо.
— Седнете и не се чувствайте длъжни да ставате.
Двамата адвокати седнаха.
— Процесът е насрочен за февруари догодина, след девет месеца. Ще попитам и двамата дали ще бъдете готови за процес дотогава. Господин Макдиър?
Мич остана на мястото си и отговори, че ищецът ще бъде готов — той беше подал жалбата, затова от него се очакваше да настоява за скорошен процес. Рядко се случваше ищец да отлага явяването пред съда. Колкото и работа да имаха, Мич беше сигурен, че ще влязат в графика. Клиентът му искаше процес дори преди февруари, но щяха да повдигнат този въпрос в друг ден.