— Смяташ ли да кажеш на Лука? — попита Кори.
— Да. Ще се обадя на Роберто.
На следващата сутрин новините от Атина бяха още по-зловещи. В 3:47 ч. — според алармената система — в пощенската стая на гръцкия офис на „Скъли и Пършинг“ беше избухнала бомба. Кантората се намираше в деловия център на града. Тъй като по това време никой не беше на работа, нямаше пострадали. За направата на бомбата бяха използвани запалителни вещества, които не можеха да събарят стени, но бяха предизвикали пожар — при това доста внушителен. В Атина имаше само четирима адвокати на „Скъли“, това беше най-малкият им офис зад граница, който изгоря целият още преди да пристигне пожарната. Пламъците плъзнаха на третия етаж и от изпочупените прозорци изригна пушек. Два часа след като се разпищя алармата, пожарът беше овладян и угасен. По изгрев пожарникарите прибираха маркучите си и се оттегляха, но разчистването щеше да отнеме дни.
Управляващият съдружник беше допуснат до сградата и отведен до овъглената черупка на някогашния луксозен офис. Там цареше пълна разруха. Стени, врати, мебели, компютри, принтери, килими — всичко беше почерняло и съсипано. Няколко метални шкафа бяха издържали на високите температури, но бяха целите мокри. Съдържанието им обаче не беше ценно. Важните документи се съхраняваха онлайн.
По обед пожарникарите официално окачествиха случилото се като умишлен палеж.
Въоръжен с тази информация, управляващият съдружник се обади в Ню Йорк.
21
Издателство „Епикуреан“ заемаше долните три етажа на сграда от кафяв камък, построена в началото на XX в. Намираше се на Седемдесет и четвърта улица, близо до Мадисън авеню. Четвъртият и петият етаж се обитаваха от саможива и ексцентрична старица, наближаваща деветдесет, която живееше с котките си и с операта. По цял ден пускаше плочи и с напредването на възрастта все повече оглушаваше, затова постепенно усилваше звука. Никой не се оплакваше, защото тя беше собственичка на сградата, както и на двете съседни. Редакторите на третия етаж понякога чуваха нейната музика, но това не беше проблем. Сградите имаха дебели стени и подове. Собственичката им вземаше скромен наем, защото, първо, не ѝ трябваха пари и второ, приятно ѝ беше да има свестни наематели.
Идеалната сутрин за Аби започваше с ясно небе, петнайсетминутна разходка с Кларк и Картър до училището, после трийсет минути пеша през Сентръл Парк до кабинета ѝ в издателството, който, тъй като тя беше старши редактор, се намираше на първия етаж, далече от операта, но близо до кухнята. Офисът им беше малък, но ефективен. Беше тясно като в повечето офиси в Манхатън, още повече че бяха направили кухнята много широка — просторна, модерна, напълно оборудвана, за да посреща различните шеф готвачи, които ги посещаваха, докато пишеха готварските си книги. Почти всеки ден идваше по един и в издателството постоянно ухаеше на ястия от цял свят.
Джована беше отвлечена двайсет и седем дни по-рано.
Както винаги, Аби се отби в популярно кафене на Седемдесет и трета улица за любимото си лате. Към девет и петнайсет чакаше на опашката, насочила мислите си към предстоящия ден, към синовете си в училище, към съпруга си на четиресет и осмия етаж, затънал в работа, и беше вперила поглед в телефона си. Някой зад нея я потупа леко по рамото. Тя се обърна и се оказа лице в лице с някаква мюсюлманка. Жената носеше дълга кафява роба, хиджаб в същия цвят и фередже, което скриваше всичко освен очите ѝ.
— Вие сте Аби, нали?
Аби се стъписа и не можа да си спомни нито първия, нито последния път, когато бе разговаряла с напълно забулена жена. Но все пак това беше Ню Йорк, тук живееха много мюсюлмани. Аби се усмихна вежливо и отговори:
— Да, а вие коя сте?
Мъжът зад жената четеше сгънат вестник. Най-близкият бариста зареждаше витрината с кроасани и кишове. Никой не обръщаше внимание на никого.
Жената отговори на безупречен английски със съвсем лек арабски акцент:
— Имам новини от Джована.
Очите ѝ бяха тъмни, млади и тежко гримирани и Аби се взираше в тях невярващо. Коленете ѝ омекнаха, сърцето ѝ прескочи, а устата ѝ пресъхна толкова, че не можеше да говори.
— Моля? — успя все пак да каже тя, макар че беше напълно сигурна какво е чула.
Някъде изпод диплите на дрехата си жената измъкна плик и ѝ го подаде. Малък пощенски плик, но твърде издут, за да съдържа само писмо.
— Предлагам ви да правите каквото ви е казано, госпожо Макдиър.
Аби взе плика, макар че нещо ѝ подсказваше да не го прави. Жената забърза към вратата и излезе от кафенето, преди тя да изрече и дума. Мъжът сгъна вестника и вдигна очи. Аби се обърна напред, все едно нищо не се е случило.