— Какво да бъде? — попита баристата.
— Двойно лате с канела — каза задавено тя.
Намери си стол, седна и се опита да диша дълбоко. Почувства се неловко, когато усети, че по челото ѝ е избила пот. Избърса се с хартиена салфетка от масата и се озърна. Пликът още беше в лявата ѝ ръка. Вдиша и издиша бавно още няколко пъти. Реши да го отвори в офиса и го пъхна в голямата си чанта.
Можеше да се обади на Мич, но нещо ѝ подсказваше да не бърза. Да изчака няколко минути, докато види съдържанието на плика, защото каквото и да имаше вътре, щеше да изисква неговата намеса. Когато латето ѝ беше готово, тя го взе от плота и излезе от кафенето. Направи няколко крачки по тротоара и се закова на място, осъзнала, че някой я е наблюдавал. И дори в момента може би я гледаше, следеше я. Някой знаеше името ѝ, името на съпруга ѝ, какво работи той, обичайния ѝ маршрут, любимото ѝ кафене. И този някой не си беше отишъл, а дебнеше наблизо.
Продължавай да вървиш, заповяда си тя, дръж се нормално, все едно всичко е наред.
Кошмарът започваше отново. Ужасът да се опитваш да живееш нормално и в същото време да знаеш, че някой те наблюдава и те подслушва. Бяха изминали петнайсет години от премеждията с „Бендини“ в Мемфис и на нея ѝ трябваше много време, преди да престане да се озърта през рамо.
След пет минути Аби отвори вратата на издателство „Епикуреан“, на която нямаше табела, размени по няколко думи с колегите си и побърза да влезе в кабинета си. Заключи се, седна на бюрото и отвори плика. Вътре имаше телефон и лист хартия за принтер, на който пишеше:
До Аби Макдиър
(1) Най-пагубното нещо, което можеш да направиш, е да въвлечеш в това вашето правителство. Подобна стъпка ще доведе до лош край за Джована, а вероятно и за други хора. Не се доверявайте на правителството ви — нито ти, нито който и да е друг.
(2) Ангажирай Мич и неговата адвокатска фирма, която има много връзки и пари. Ти, Мич и фирмата му можете да успеете и всичко да приключи добре. Не намесвайте никой друг.
(3) Наричай ме Нура. Аз съм връзката с Джована. Следвай инструкциите ми и тя ще се върне при вас. С нея не се отнасят лошо. Другите заслужаваха да умрат.
(4) Телефонът в този плик е от огромно значение. Дръж го подръка непрекъснато, дори като спиш. Ще ти звъня по всяко време. Не пропускай нито едно обаждане. Използвай зарядното на собствения си мобилен. Кодът е 871. В папката със снимки ще намериш интересни неща.
Аби остави листа и взе телефона. Беше най-обикновен, с нормални размери и вид, в който нямаше нищо подозрително. Тя набра 871 и се отвори меню. Натисна „Снимки“ и моментално ѝ призля. На първата бяха тя, Картър и Кларк отпреди час, когато се сбогуваха на тротоара пред училището им на четири преки от техния апартамент. Аби се пресегна към бутилката с вода, не към кафето. Развъртя капачката, отпи и намокри блузата си. За секунда стисна очи, после отвори следващата снимка. Фасадата на сградата от кафяв камък, където се намираше в момента. На следващата снимка беше жилищната им сграда, снимана от Шейсет и девета и Кълъмбъс авеню. На следващата беше сградата на „Скъли и Пършинг“ на Брод Стрийт 110, направена от далечно разстояние.
Последната снимка беше на Джована, която седеше в тъмна стая, носеше черен хиджаб, държеше лъжица и гледаше надолу в купичка с нещо като супа.
Времето течеше, но Аби не го усещаше. В шеметните ѝ мисли цареше пълен хаос. Сърцето ѝ блъскаше като пневматичен чук. Отново затвори очи, разтри слепоочията си и чу, че някой тихо чука на вратата ѝ.
— Минутка — каза тя и чукането престана.
Обади се на Мич.
Бяха като замръзнали, гледаха широкия екран и чакаха да се появи видеото на Аби. Ето го: близък план на напечатаната бележка от Нура. Прочетоха я бързо, после я препрочетоха по-бавно. Камерата се отмести към загадъчния телефон върху бюрото ѝ до плика, в който ѝ беше предаден. Видеото беше дълго двайсет и две секунди.
Мич най-сетне си пое дъх, издиша и застана до прозореца в кабинета на Джак Руш, който се вторачи в малката заседателна маса, изгубил ума и дума. Кори, който беше под невероятно напрежение след бомбата в Атина, се взираше в черния екран и се опитваше да разсъждава трезво.
— В телефона има пет снимки, така ли? — попита той, без да поглежда Мич.
— Точно така — отговори Мич, все още с гръб към него.
— Нека да не ни ги изпраща по имейла, ясно?
— Добре. Какво да ѝ кажа?
— Още не съм сигурен. Да допуснем, че те следят всичко, което се прави с онзи телефон. Да допуснем, че могат да го използват, за да наблюдават Аби навсякъде, независимо дали е включен или не. Да допуснем също, че той чува и записва всичко, което се говори около него, дори да е изключен.