Сякаш не беше чул нито дума, Мич каза:
— Снимали са децата ми, докато отиват на училище днес.
Кори стрелна с поглед Джак, който поклати глава. Шокът не беше отминал, никой не можеше да се опомни, всичко им бе като в мъгла.
Мич продължи, все още обърнат към прозореца:
— Инстинктът ми подсказва да изляза незабавно от тази сграда, да се кача на такси, да взема синовете си от училище, да ги заведа на безопасно място и да заключа всички врати.
— Напълно те разбирам, Мич — каза Кори. — Върви, ако трябва. Няма да те спрем. Но най-напред трябва да видим онзи телефон. Твоят мобилен безопасен ли е?
— Не знам. Ти инсталира онова антивирусно приложение.
— На телефона на Аби също, нали?
— Да. Би трябвало да сме защитени от хакери, ако изобщо някой е защитен от тях в днешно време.
— Хрумна ми нещо — обади се Джак. — Хотел „Карлайл“ се намира на Седемдесет и шеста улица, близо е до офиса на Аби. Звънни ѝ и я заведи на обяд там. Нека да носи новия си телефон. Ще ангажираме заседателна зала и ще го огледаме, докато вие обядвате.
— Чудесна идея — съгласи се Кори.
Мич се обърна и попита:
— Значи ще действаме?
— Да.
Мич извади телефона си и се обади на Аби. Трябваше да внимава, в случай че ги подслушваха, и ѝ каза, че ще бъде близо до офиса ѝ по обед. Предложи ѝ да се срещнат в „Карлайл“ в дванайсет, за да обсъдят дали да предприемат нещо в училището. Когато приключи, Мич попита Кори:
— Възможно ли е да хакнат телефоните и имейлите ни? Подслушват ли ни?
— Малко вероятно е, Мич. В днешно време всичко е възможно, но аз се съмнявам.
— И какъв е смисълът? Тях не ги интересува какво правите на обяд или на вечеря. Става дума само за пари. Ако искаха да убият Джована, вече щяха да са го направили, нали, Кори?
— Вероятно, но кой знае?
— Вижте, играта се промени. Най-накрая похитителите се свързаха с нас и са склонни да говорят. Което означава преговори, което означава пари. За какво им е иначе Джована? За да убие Кадафи? Да договори мир в Либия? Да намери още нефт в пустинята? Не. Тя струва пари, въпросът е колко.
— Не е толкова просто, Джак — възрази Мич. — Остава и въпросът колко щети сме склонни да понесем, преди да се пречупим. Освен извършените убийства — а това са единайсет души, ако броя правилно — един от офисите ни изгоря и те вече са тук, в нашия град.
— Да не прибързваме — каза Кори. — Не ние командваме парада, а те. Не можем да направим много, преди Нура да се появи отново.
— Нима? Е, аз възнамерявам да защитя семейството си.
— Разбрах, Мич. И не те виня. Някакви идеи?
— Ти си специалистът по сигурността, нали? Какво ще ме посъветваш?
— Мисля по въпроса.
— Побързай, моля те.
— Трябва да поговорим за „Крюгъл“ — каза Джак. — Да ги включим ли?
Мич сви рамене, като че ли въпросът не беше насочен към него. Отново застана до прозореца и се загледа към улиците долу. Десетки жълти таксита пълзяха по тях в оживения трафик. Той се канеше след няколко минути да седи на задната седалка на някое от тях.
— Говорил ли си наскоро с Дариън? — попита Джак.
— Последно в девет часа — отговори Кори. — Първата ми работа всяка сутрин е петнайсетминутен брифинг с него и той обикновено ме уведомява, че няма нищо ново. Търсели, чакали, търсели, чакали… Трябва да му кажем, и то скоро. Похитителите се обадиха, Джак, а ние се надявахме точно на това. „Крюгъл“ познават тази игра много по-добре от нас.
— Имаш ли им доверие? Фирмата им бъка от шпиони и бивши агенти на ЦРУ. Гордеят се, че имат хора във всяка дупка по света. Ами ако някой си е развързал езика?
— Няма да стане. Дариън е в града. Мога да му се обадя и да се видим в „Карлайл“.
— Мич?
— Докато не се уверя, че децата ми са в безопасност, не съм от голяма полза. Аби също е развалина.
— Разбирам те — каза Джак. — Отиди да се видиш с нея на обяд. Ние ще бъдем там и ще начертаем план.
22
Мич чакаше във фоайето на „Карлайл“, когато Аби се втурна вътре десет минути преди дванайсет. Той ѝ махна и без да разменят нито дума, двамата хлътнаха в бар „Бемелманс“, един от най-прочутите в Манхатън. В този час обаче беше почти празен. Седнаха на високи столчета до бара един срещу друг и си поръчаха диетична сода. Очите им бяха влажни и тревожни. Мич се стараеше да запази спокойствие. И двамата не бяха нервни по природа, но за пръв път някой заплашваше децата им.