Мич ѝ даде знак и тя остави дамската си чанта на пода под високото си столче.
— Има вероятност новият ти телефон да следи къде ходиш — каза ѝ тихо той. — Както и да слуша и да записва всичко, независимо дали е включен или изключен.
— Искам да се отърва от него. Обади ли се в училището?
— Още не.
Той кимна, изправи се и ѝ даде знак да го последва. Отдалечиха се на няколко метра, без да изпускат чантата ѝ от поглед. Мич каза почти шепнешком:
— След няколко минути ще се срещнем с експерти по сигурността. Може би ще измислим какво да правим.
Тя стисна челюсти и скръцна със зъби.
— Предлагам да вземем момчетата и да изчезнем от града, да се скрием за няколко дни.
— Идеята ми допада. Проблемът е, че не можеш да се скриеш. Телефонът може да те проследи, а ти трябва да го носиш постоянно. Ти си свръзката, Аби. Избрали са теб.
— Поласкана съм. — Очите ѝ се насълзиха. — Можеш ли да повярваш? Проследили са ни до училището днес сутринта. Знаят къде живеем и къде работим. Как се озовахме в това положение?
— Озовахме се, но ще се измъкнем. Обещавам ти.
— Без обещания, Мич. И ти не знаеш повече от мен. Искам да помогна на Джована, но в момента двете ми деца са единствената ми грижа. Да ги вземем и да бягаме.
— Може би по-късно. Сега трябва да се качим горе и да се срещнем с екипа.
Двете заседателни зали в бизнес центъра бяха заети, затова Кори ангажира апартамент на третия етаж. Чакаше ги заедно с Джак и Дариън. Запознаха се набързо. Аби беше виждала Джак на ежегодната коледна вечеря на фирмата — претенциозно официално парти, което всички мразеха. С Кори се запозна няколко години по-рано по време на една от фирмените проверки за сигурност.
По понятни причини Аби се чувстваше много уязвима в момента. Освен това изведнъж попадна на среща с напълно непознат човек, пред когото трябваше да обсъжда лични неща. Настъпателен както винаги, Дариън мина направо на въпроса:
— Разкажи ни стъпка по стъпка за сблъсъка си с Нура.
Аби го стрелна с поглед и отговори:
— Не ми допада тонът ви.
За секунда въздухът сякаш излетя от стаята. Мич се почувства длъжен да успокои напрежението и се намеси:
— Виж, Дариън, беше трудна сутрин и всички сме малко напрегнати. Какво точно те интересува?
— И кой каза, че е било сблъсък? — попита Аби.
Дариън се усмихна фалшиво и отговори:
— Права сте, госпожо Макдиър. Изразих се неуместно.
— Добре.
— Може ли да видя телефона?
— Няма проблем.
Телефонът беше на дъното на голямата ѝ чанта, затова ѝ отне малко време да го измъкне. Остави го в средата на кръглата масичка. Дариън притисна показалец към устните си, за да помоли всички да мълчат. Взе телефона, огледа го и с малка отвертка отвори капачето. Снима го отзад със своя телефон и изпрати снимките на някого в „Крюгъл“. Отвори лаптопа си, започна да трака по клавишите като вманиачен хакер и после спря да се полюбува на откритието си. Завъртя леко екрана, за да видят и другите. Търговската марка беше „Джакъл“ и се произвеждаше във Виетнам за фирма в Унгария. Списъкът с техническите данни беше със ситен шрифт и заемаше няколко страници. Посланието беше ясно: беше сложен телефон, който не е предназначен за обикновения потребител. Дариън отново затрака бързо по клавишите и продължи да проучва. Мобилният му звънна и той заговори на някакъв кодиран език, после се усмихна и приключи разговора.
— Не ни подслушва — съобщи той с облекчение. — Обаче излъчва проследяващ сигнал, независимо дали е изключен или не.
— Значи в момента те знаят, че телефонът се намира в хотел „Карлайл“? — попита Мич.
— Знаят, че е някъде в радиус от петдесет метра от мястото, на което се намира всъщност. Вероятно не знаят, че е тук горе, а не в ресторанта.
Аби изсумтя отвратено и поклати глава.
Дариън подаде телефона на Кори, който го хвана така, че двамата с Мич да виждат дисплея. Отвори „Снимки“ и се появиха момчетата и майка им — поредният ден, в който отиваха на училище. Мич невярващо клатеше глава, докато разглеждаше петте снимки, после каза:
— Добре. Аби, разкажи ни какво се случи с Нура.
Тя погледна към Дариън и каза:
— Извинете, че бях толкова рязка. Малко е напрегнато.
— Няма нужда от извинения, Аби. Тук сме, за да помогнем.
Тя се постара да си припомни всяка подробност, докато Дариън я записваше, а останалите си водеха бележки. Той я разпита подробно за външния вид на Нура: ръст — почти като нейния, метър и седемдесет. Тегло — не можела да прецени заради пластовете облекло. Възраст — млада, под трийсет, но пак нямало как да е сигурна заради фереджето. Акцент — безупречен английски, може би с лек арабски акцент. Нещо характерно за дланите ѝ, ръцете, обувките? Нищо, всичко било скрито под дрехата. Поръчала ли си е Нура нещо за пиене или за ядене? Не.