Докато разпитът продължаваше, Джак отиде в съседната стая и започна да звъни по телефона.
След като им разказа всичко, Аби добави:
— Това е, няма друго. Чувствам се като на свидетелското място. Бих искала да остана насаме с Мич.
— Добра идея — съгласи се Кори. — Вие двамата слезте долу и обядвайте, докато ние обмисляме следващите стъпки.
— Страхотно, Кори, но следващата стъпка са децата ни. Джована е важна, но в момента нищо друго няма значение освен безопасността на Кларк и Картър.
— Ясно, Мич.
— Хубаво. И няма да предприемате нищо без моето одобрение, нали?
— Разбрах.
Не можеха да мислят за храна, но беше задължително поне да поръчат нещо. Избраха салати и чай и неволно огледаха прекрасния ресторант „Даулингс“, за да проверят дали някой не гледа към тях. Никой.
Въпреки че проклетият телефон „Джакъл“ беше пъхнат на дъното на голямата дамска чанта на Аби, която на свой ред беше навряна под стола, двамата разговаряха тихо. Въпросът беше къде, а не дали, кога или как. Къде? Трябваше да намерят безопасно място, където да избягат и да се скрият с момчетата. Нейните родители бяха в Кентъки, в родния ѝ дом, и това беше една от възможностите, но твърде очевидна. Шефът на Аби в „Епикуреан“ имаше вила на Мартас Винярд. Буквално всичките им познати в града имаха вили или в Хемптънс, или в северните части на щата, или някъде в Нова Англия, затова списъкът с вариантите ставаше все по-дълъг с напредването на разговора. Лесно им хрумваха места, но щеше да им бъде трудно да помолят собствениците.
Мич се съмняваше, че Аби ще може да напусне града. Не знаеха кога Нура ще се обади отново и тогава от Аби се очакваше да зареже всичко и да се яви на срещата. Мич с радост би заминал някъде с момчетата и би забравил за офиса.
Директорът на училище „Ривър Латин“ се казваше Джайлс Гатерсън, ветеран в подложената на неизменен натиск система на частните училища в града. Мич беше член на родителската комисия по правни въпроси и образователни политики и познаваше добре Джайлс. Щеше да му се обади по-късно и да му обясни необичайното положение, в което се намираха и което не беше предвидено в никакви правилници. От съображения за сигурност щяха да спрат децата от училище за няколко дни, може би дори за седмица. Мич щеше да даде съвсем смътни обяснения и нямаше да каже на директора, че момчетата са наблюдавани, следени или заплашени. Нямаше нужда да тревожат никой друг в училището. Може би щеше да разкрие истината впоследствие, но не сега.
За сумата от 57 000 долара на дете, която плащаха всяка година, училището можеше да отстъпи малко от правилата. Родителите лично щяха да следят подготовката на момчетата, а учителите можеха да ги проверяват онлайн.
Време беше да действат. Единственият въпрос беше къде да отидат.
Храната им стоеше непокътната на масата в ресторанта. Горе в апартамента на никого дори не му хрумваше да обядва. Кори, Джак и Дариън седяха край ниската масичка и обсъждаха различни сценарии. Дариън повдигна въпроса дали не трябва да уведомят ФБР и ЦРУ, но само колкото да спомене тази възможност. „Крюгъл“ поддържаше близки контакти и с двете агенции и той не се съмняваше, че информацията ще остане поверителна. Не препоръчваше осъществяването на контакт, но смяташе за нужно просто да спомене тази опция. Очевидната причина за отказ от страна на службите щеше да е, че Джована Сандрони не е американка. Джак беше твърдо убеден, че нито ФБР, нито ЦРУ щяха да се замесят заради нестабилните отношения с Либия и вероятността от лош изход. А и ЦРУ бяха провалили достатъчно операции през последните години, за да могат да им се доверят. Дариън се съгласи. По време на своята дълга кариера в разузнаването той беше виждал как ЦРУ оплитат конците при не една и две кризи, много от които предизвикани от самите тях. Не вярваше, че те са способни да не си врат носа излишно, нито че могат да защитят Джована, ако и когато се заемат да помагат.
Джак реши засега да не влизат в контакт с американските власти. Може би по-късно, ако се наложеше. Той предупреди Дариън и Кори да не предприемат нищо без изричното одобрение на фирмата и на Мич Макдиър.
Поговориха за Лука и обсъдиха дали да го информират. Трудно решение, защото той беше не само баща на Джована, но и техен уважаван съдружник. Всеки родител би искал да участва в обсъждането на този деликатен въпрос. Само че Лука беше болен и омаломощен. Освен това похитителите бяха предпочели да не се свързват със семейството. Лука беше състоятелен човек, но нямаше милиони, които да изсипе накуп. „Скъли“, най-голямата юридическа фирма в света, ги имаше или поне създаваше впечатление за огромно богатство. Водеше дела по цял свят срещу големи корпорации и правителства за обезщетения от милиарди долари. Тя би могла да плати всеки откуп, ако целта на отвличането бяха парите.