— Обещавам.
3
Мич влезе за пръв път в натруфеното фоайе на хотел „Пийбоди“ в центъра на Мемфис два месеца преди двайсет и петия си рожден ден. Беше третокурсник по право в Харвард и щеше да се дипломира следващата пролет четвърти по успех във випуска си. Вече имаше три хубави предложения за работа от големи фирми: две в Ню Йорк и една в Чикаго. Никой от приятелите му не разбираше защо му е да посещава някаква кантора в Мемфис, която не е от известните в бранша. Аби също се отнесе скептично.
Всъщност го тласкаше алчността. Фирма „Бендини“ беше сравнително малка, имаше само четиресет адвокати, но предлагаше повече пари и облаги, както и възможността по-бързо да стане съдружник. Мич все пак подложи алчността на логичен анализ, дори я отрече и успя да се убеди, че като млад мъж от провинциално градче ще се чувства по-добре в по-малък град. Във фирмата имаше семейна атмосфера, никой не я беше напускал. Поне не жив. Той трябваше да се досети, че предложението е твърде хубаво, за да бъде истина, и че е съпроводено със сериозни негативни последици и усложнения. Двамата с Аби издържаха само седем месеца и имаха късмет, че успяха да избягат.
Само че тогава влязоха във фоайето на хотела, хванати за ръце, и се смаяха от пищната мебелировка, ориенталските килими и невероятния фонтан по средата, в който плуваха патици.
И сега плуваха и Мич се зачуди дали не са същите. Поръча си диетична газирана напитка на бара и потъна в едно от меките кресла до фонтана. Спомените нахлуха: опияняващата радост, че са го избрали; облекчението, че следването му е към края си; безграничната вяра в светлото бъдеще; нова кариера, нов дом, модерна кола, висока заплата. Двамата с Аби дори заговориха за деца. Да, Мич имаше колебания, но те започнаха да се разсейват, щом прекрачи прага на „Пийбоди“.
Какъв глупак бе излязъл! Наистина ли минаха петнайсет години? Тогава бяха още наивни хлапета.
Той допи питието си, отиде на рецепцията и се регистрира. Беше си резервирал стая за тази нощ под името Мичъл И. Макдиър и докато чакаше рецепционистката да я намери, в съзнанието му пробяга мисълта, че някой може би го помни. Жената не го помнеше, едва ли и някой друг щеше да го познае. Беше минало твърде много време и участниците в престъпната схема, които го преследваха, отдавна ги нямаше. Качи се в стаята си, обу си джинси и излезе да се поразходи.
През три преки, на Фрънт Стрийт той застана пред пететажната сграда, която навремето наричаха Бендини Билдинг. Едва не го побиха тръпки, когато си спомни своя кратък, но сложен престой там. В съзнанието му изникнаха имена и стари лица, които вече ги нямаше — или бяха мъртви, или живееха скромно някъде другаде. Сградата беше реновирана, преименувана и пълна с апартаменти, чието голямо предимство беше гледката към реката. Мич я подмина и намери закусвалнята на Лански — старо мемфиско заведение, което не се беше променило. Влезе, седна на бара и си поръча кафе. От дясната му страна имаше редица сепарета — всичките празни в късния следобед. Третото сепаре беше онова, където седеше, когато един агент на ФБР се появи изневиделица и започна да го разпитва за фирмата му. Това беше началото на края, първият ясен сигнал, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Той затвори очи и си припомни целия разговор, дума по дума. Уейн Тарънс, така се казваше агентът и Мич никога нямаше да го забрави, колкото и да се стараеше.
Когато изпи кафето си, плати, тръгна си и закрачи по главната улица, където за кратко се качи на тролей. Някои от сградите бяха променени, някои изглеждаха същите. Много от тях му напомняха за събития, които се опитваше да заличи от паметта си. Слезе при парка, намери си пейка под едно дърво и се обади в кантората, за да се осведоми какво става. Звънна и на Аби да провери как са момчетата. У дома всичко беше наред. Не, никой не го следеше. Никой не го помнеше.
По здрач се запъти обратно към хотел „Пийбоди“ и се качи с асансьора на последния етаж. Барът на покрива беше популярно място, откъдето хората гледаха залеза над реката и пиеха с приятели, обикновено в петък следобед след тежка седмица. Когато получи предложението за работа, двамата с Аби дойдоха в Мемфис и по-младите служители на фирмата заедно със своите съпруги ги доведоха тук. Всички бяха семейни. Всички адвокати бяха мъже. Такива бяха неписаните правила в „Бендини“. По-късно, когато с Аби останаха насаме, спокойно изпиха по едно питие и взеха пагубното решение той да приеме работата.
Мич си поръча бира, облегна се на перилата и зарея поглед към река Мисисипи, която се виеше покрай Мемфис в своето вечно пътуване към Ню Орлиънс. Големи шлепове, натоварени със соя, бавно минаваха под моста към Арканзас, докато слънцето залязваше зад безкрайните равни поля. Не го обзе носталгия. Дните, които биха могли да породят това чувство, изчезнаха за броени седмици и животът им се превърна в невероятен кошмар.