Аби проведе следващия телефонен разговор, третия с родителите ѝ през последните няколко часа. Рано следобед в събота щеше да ги вземе частен самолет за директен полет от Луисвил до Рокланд в Мейн, където щеше да ги посрещне шофьор, който да ги откара до пристанището в Камдън.
Докато разговаряха, Мич не спираше да си мисли за осемнайсетте спални и беше признателен, че вилата е достатъчно голяма, за да може да е далече от родителите на жена си. Само заплаха за терористично нападение можеше да го принуди да прекара цял уикенд с Харолд и Максин Съдърланд. Хопи и Макси, както им казваха момчетата. После психотерапевтът му щеше да настоява за подробен разказ и той вече репетираше версии наум. Все още харчеше солидни суми, за да преодолява проблемите с тъста и тъщата си, и това ужасно го глождеше. Аби обаче настояваше и той го правеше заради нея.
Но точно в този момент неприязънта му към Хопи и Макси изглеждаше банална и маловажна.
След като проведоха необходимите телефонни разговори, незабравимият ден най-сетне свърши. Мич наля две чаши вино и двамата с Аби си събуха обувките.
— Тя кога ще се обади? — попита Аби.
— Кой?
— Как така кой?
— А, да.
— Да, Нура. Колко ще изчака?
— Откъде да знам? — отвърна Мич.
— Никой не знае. Но какво предполагаш?
Той отпи от виното си и се намръщи, все едно беше потънал в дълбок и тежък размисъл, за да прецени какво точно мислят терористите.
— В рамките на четиресет и осем часа.
— И на какво основание го твърдиш?
— Така са ни учили в Правния факултет. Завършил съм Харвард, нали помниш?
— Как бих могла да забравя!
Той отпи още една глътка и продължи:
— Доказаха, че са търпеливи. Днес е двайсет и седмият ден и едва сега осъществяват контакт. От друга страна, никак не е лесно да държиш заложник. Тя сигурно е затворена в някоя пещера или в мръсна дупка, на много гадно място. Ами ако се разболее? След известно време на похитителите ще им писне. Джована струва много пари, затова е време да ги получат. Защо да чакат още?
— Значи всичко е заради откупа?
— Да се надяваме. Ако се канеха да я наранят по някакъв зрелищен начин, вероятно вече щяха да са го направили. Поне според нашите експерти. Пък и какво ще спечелят от това?
— Ами те са просто диваци. Успяха да шокират целия свят. Защо да не го шокират още повече?
— Така е, но хората, които убиха, нямаше да им донесат много пари. Джована е друга работа.
— Значи всичко е заради парите?
— Ако имаме късмет.
Аби не беше убедена.
— Защо тогава взривиха атинския офис?
— Това не сме го учили в Правния факултет. Не знам, Аби. Искаш от мен да мисля като терорист. Тези хора са фанатици и са луди, но не съвсем. Достатъчно умни са, за да създадат организация, която изпраща свой агент в улично кафене, за да ти предаде пакет.
Аби затвори очи и поклати глава. Двамата се умълчаха задълго. Не помръдваха, само от време на време отпиваха от чашите си. Накрая тя попита:
— Уплашен ли си, Мич?
— Ужасен съм.
— И аз.
— Наистина искам да имам оръжие.
— Стига!
— Сериозно. Тези гадове имат твърде много оръжие. Ще се чувствам по-спокойно с пистолет в джоба.
— Ти никога не си държал пистолет, Мич. Ако имаш оръжие, ще си опасен за половината град.
Той се усмихна и разтри крака ѝ. Зарея поглед към стената и каза:
— Не е вярно. Когато бях малък, баща ми постоянно ме водеше на лов.
Тя се замисли над думите му. Бяха заедно от почти двайсет години и Аби още от самото начало се научи да не проявява любопитство към детските му години. Мич никога не ги обсъждаше, никога не споделяше с нея спомени от трудното си детство. Тя знаеше, че баща му е умрял във въгледобивните мини, когато той е бил на седем. Майка му рухнала. Хващала се на нископлатена работа, но трудно се задържала. Често се местели от една евтина квартира в друга. По-големият му брат Рей прекъснал училище и станал дребен престъпник. Мич веднъж спомена някаква своя леля, при която живеел, преди да избяга.
— Отраснахме в планината, а там на шест години всяко хлапе вече е ходило на лов. Оръжията бяха част от живота ни. Чувала си за окръг Дейн.