Тя беше чувала. Намираше се в Апалачите, но Аби беше градско момиче, чийто баща ходеше на работа с костюм и вратовръзка. Имаха хубава къща и две коли.
— Ходехме на лов през цялата година, независимо дали беше ловният сезон. Видех ли животно, което може да се превърне в яхния, брой го за мъртво. Зайци, пуйки, убих първата си сърна на шест. Мога да си служа с пистолети, револвери, ловни пушки. След смъртта на татко мама не ми позволяваше да ходя на лов. Страхуваше се да не пострадам и мисълта да изгуби и втория си син я ужасяваше. Раздаде всичките ни оръжия. Така че, да, скъпа моя, права си да твърдиш, че ако сега имах оръжие, сигурно щях да нараня някого, но грешиш, ако мислиш, че никога не съм държал оръжие в ръка.
— Забрави за оръжията, Мич.
— Добре. Няма да пострадаме, Аби, повярвай ми.
— Вярвам ти.
— Никой няма да ни намери там. Кори и хората му ще бъдат наблизо. И понеже става дума за Мейн, сигурен съм, че в къщата ще е пълно с пушки. Там нали стрелят по лосове?
— Мен ли ме питаш?
— Не.
— Да не си пипнал оръжие, Мич!
— Обещавам.
24
Точно в 6 ч. на следващата сутрин Кори позвъни на вратата на семейство Макдиър и Мич му отвори. Аби му наля кафе в кухнята и му предложи гранола и кисело мляко. Никой не беше гладен.
Кори им разясни плана за деня и им даде по един малък зелен телефон с капаче.
— Тези мобилни не могат нито да бъдат проследени, нито хакнати. Само пет са: тези двата, моят, на Руш и на Алвин.
— Алвин? — попита Аби, видимо подразнена от цялата шпионска история. — Познаваме ли някой Алвин?
— Работи за мен и сигурно не сте го виждали.
— Разбира се. — Тя взе най-новата си играчка и се вторачи безсилно в нея. — Поредният телефон?
— Съжалявам — каза Кори. — Знам, че колекцията ти расте.
— Ами ако сбъркам и извадя погрешния телефон?
Мич се намръщи срещу нея и каза:
— Моля ти се!
— Нали уж и нашите мобилни не можеха да бъдат хакнати или проследени? — попита Аби.
— Доколкото ни е известно, не могат. Тези са просто за допълнителна сигурност. Довери ни се.
— Млъквам.
— Планът е следният: Аби излиза от сградата точно в осем както винаги заедно с Кларк и Картър, за да ги заведе до училището. На юг по „Кълъмбъс“, на запад по Шейсет и седма и още две преки до училището. Ще ги държим под око през всичкото време.
— Защо? — попита Мич. — Нали не мислите, че тези типове ще направят някоя глупост на оживен тротоар?
— Не, най-вероятно няма. Искаме да видим кой ги наблюдава. Едва ли Нура действа сама. Нужен е бил цял екип, за да следят Аби и момчетата вчера, да ги снимат, да я последват през парка и да пристигнат в кафенето почти едновременно с нея. Някой ѝ е дал телефон „Джакъл“, доста екзотично апаратче. Нура изпълнява нечии заповеди. Тези клетки не се ръководят от жени.
— И ако по една случайност забележите кой следи Аби днес?
— Ще направим всичко по силите си да го проследим на свой ред.
— Колко хора имаш на терен в момента?
— Не мога да ти кажа, Мич. Съжалявам.
— Добре, добре, продължавай.
— Ти излизаш по обичайното време, отиваш с метрото на работа, нищо необикновено. В десет ще съм подсигурил кола наблизо и ще се обадя с насоки. — Кори взе своя зелен телефон, усмихна се и каза: — Ще използваме тези, дано да вършат работа.
— Изгарям от нетърпение.
— Ще се върнеш тук, ще се качиш през подземния вход, ще вземеш багажа и ще го натовариш в колата. В единайсет ще влезеш в училището през страничната врата на Шейсет и седма улица, ще вземеш момчетата и ще изчезнете. Аз ще ви чакам на летището в Уестчестър. Ще пътуваме с хубав малък самолет и след трийсет и пет минути ще кацнем в Рокланд, Мейн. Някакви въпроси дотук?
— Изглеждаш изтощен, Кори — каза Мич. — Спиш ли въобще?
— Шегуваш ли се? Адвокат от „Скъли“ вече цял месец е заложник някъде в Северна Африка. Как да спя? Телефонът ми започва да звъни в един през нощта, когато там слънцето изгрява. Изцеден съм.
Мич и Аби се спогледаха.
— Благодаря ти за всичко това, Кори — каза тя.
— Под огромно напрежение си — въздъхна Мич.
— И аз, и вие. Но ще се справим. Ти си ключовата фигура, Аби. Избрали са теб, трябва да успееш.
— Голяма късметлийка съм, няма що.
— А аз ще съм на лов за лосове — каза Мич и се засмя, но никой друг не го последва.
Аби и близнаците стигнаха до училището за седемнайсет минути без никакви инциденти. Тя успя да си приказва с тях и да следи уличното движение, без да се озърта. По едно време я развесели мисълта, че те изобщо не подозират колко души ги следят в момента, докато крачат към училище. Нито щяха да научат някога.