Кори и екипът му се увериха, че никой не следи Аби и момчетата. Той не се изненада. Заплахата вече беше отправена предишния ден. Защо им бяха още снимки? Пет бяха предостатъчно. Но добрата охрана и добрите шпионски практики налагаха наблюдение. Може би нямаше да имат втора възможност да го направят.
Мич пристигна в офиса и веднага се обади на Лука, който звучеше вяло и немощно и му напомни, че дъщеря му я няма вече цял месец. Мич му обясни, че поддържа постоянна връзка с експертите по сигурността на фирмата. Разговорът продължи по-малко от пет минути и когато приключи, Мич отново си каза, че ще е грешка да съобщи на Лука за Нура днес. Може би утре.
В 9:15 ч. Кори му се обади по зеления телефон и съобщи, че хората му не са забелязали никой да следи Аби и момчетата. Мич отиде на брифинг в кабинета на Джак. В 10 ч. се качи в един джип на ъгъла на „Пайн“ и „Насау“. Кори го очакваше на задната седалка. Когато потеглиха, той просто задряма. Мич се усмихна и му дожаля за него. Освен това беше доволен от тишината. Затвори очи и се опита спокойно да премисли събитията от последното денонощие. До вчера сутринта никой на света не беше чувал за Нура.
В 11:10 ч. Мич излезе от училището с Кларк и Картър. Чакаше ги сив седан с друг шофьор. Четиресет минути по-късно спряха пред терминала за частни и чартърни полети на летището в Уестчестър. Служител от охраната на портала им махна да влизат и колата потегли по пистата към самолет Лиър 55, който ги очакваше. Момчетата го гледаха със светнали очи и нямаха търпение да излетят.
— Олеле, тате, това ли е нашият самолет? — възкликна Кларк.
— Само ще го ползваме за кратко — отговори Мич.
Кори чакаше пред самолета и гледаше часовника си. Посрещна момчетата с широка усмивка и им помогна да се качат. Запозна ги с двамата пилоти, настани ги на меките кожени седалки и им закопча коланите. Мич и Кори седнаха срещу тях. Петият пасажер, Алвин, се настани отзад. Когато самолетът започна да рулира, Кори донесе кафе на Мич и бисквити за момчетата, но те бяха твърде заети да зяпат през прозорците, за да им обърнат внимание. Когато се издигнаха на шест хиляди метра височина, Кори разкопча колана на Картър и го заведе да надникне в пилотската кабина. Разноцветните копчета, ръчки, екрани и уреди направо го зашеметиха. Картър имаше най-малко сто въпроса, но пилотите следяха някакви данни и говореха по радиото, затова не можеха да му обърнат много внимание. След няколко минути дойде редът на Кларк.
Вълнението от пътуването с луксозен малък самолет сякаш скъси полета и съвсем скоро вече се снижаваха. Спряха на частен терминал, където ги чакаше черен джип. На момчетата не им се слизаше. През следващите два дни говореха само за това как ще летят, като пораснат.
Беше 13 май, петък, и крайбрежието на Мейн се сбогуваше с поредната продължителна зима. Последният сняг се топеше и живописният град Камдън се събуждаше за живот. Красивото му пристанище вече беше пълно с рибари, моряци и първите летни жители, които изгаряха от нетърпение да се пръснат по островите и да отворят своите вили.
Един от хората на Кори пазеше маса в ресторант до водата. Когато пристигнаха, той изчезна и на Мич много му се искаше да попита колко души са в отбора. Докато седеше на масата и се любуваше на великолепната гледка към пристанището, на далечните възвишения и на залива Пенобскот, Мич почти забрави причината да се озоват тук.
Далече от майка си и пристигнали на нещо като ваканция, Кларк и Картър без капка колебание си поръчаха бургери, чипс и млечни шейкове. Мич яде салата. Кори предпочете същото като децата. Обслужването беше бавно или пък ритъмът в Мейн беше такъв, но те и бездруго не бързаха. Големият град беше далече и не след дълго щяха да се върнат там. Беше петък следобед и на Мич му се допи бира. Кори обаче беше на работа и отказа. Мич не обичаше да пие сам, затова пребори изкушението.
Два пъти по време на обяда Кори се извини и отиде да говори по телефона. След всеки разговор Мич искаше да изкопчи от него последните новини, но успяваше да овладее любопитството си. Допускаше, че той общува с екипа си, който е наблизо, а не го търсят от Триполи.
До Айлсбъро имаше ферибот пет пъти дневно и пътуването отнемаше двайсет минути. В два и половина Кори ги подкани:
— Трябва да се наредим на опашката.
Островът беше дълъг двайсет и два километра и на места беше широк почти пет. Източният му край бе вдаден в океана и от скалистия му бряг се разкриваха красиви гледки. Мич и момчетата бяха на горната палуба на ферибота и се любуваха на другите острови, докато плаваха покрай тях.