Кори се приближи и посочи в далечината.
— Ей там е Айлсбъро, показва се вече.
Мич се усмихна и отбеляза:
— Доста се отдалечихме, нали?
— Казах ти. Това е идеалното място да се скриете за няколко дни.
— От кого да се скрием?
— Не съм сигурен, вероятно от никого. Но по-добре да не рискуваме.
Скоро започнаха да различават къщите покрай брега. Бяха десетина, повечето отпреди сто години, от славното време, когато богатите бяха „летували“ тук.
Семейства от Ню Йорк, Бостън и Филаделфия си бяха построили хубави къщи на острова, за да бягат от жегата и влагата, и разбира се, имаха нужда от много спални и от огромен персонал, за да се грижи за приятелите им, които нерядко отсядаха при тях за седмици. Къщите все още се използваха, все още бяха прекрасни, а някои от тях дори бяха привличали знаменитости. Постоянните жители на Айлсбъро бяха петстотин души и повечето възрастни работеха „в къщите“ или ловяха омари.
Слязоха от ферибота и скоро подкараха по единственото шосе, което пресичаше острова по дължина. Десет минути по-късно завиха по тясна асфалтирана алея и отминаха табела с надпис УИКЛОУ.
Мич попита Кори:
— Знаеш ли откъде произлиза това име?
— Така се нарича графството в Ирландия, където е роден първият собственик. Забогатял от контрабанда на ирландско уиски по време на сухия режим, построил същински палат и умрял много млад.
— От цироза ли?
— Нямам представа. Къщата е купувана и препродавана няколко пъти и всички собственици са запазили името. Господин Руш я е придобил на търг преди около петнайсет години и я е реновирал. Отделил е десет спални в друго крило според Джак.
— И са му останали осемнайсет.
— Само осемнайсет.
Скоро стигнаха до кръгла алея пред голяма стара къща, сякаш извадена от туристическо списание. Класическа кейпкодска архитектура: две нива със стръмни скатове на покривите и странични фронтони, широк вход по средата, избеляла дъсчена обшивка, боядисана в светлосиньо, мансардни прозорци с фронтони и четири комина в средата. Зад къщата нямаше нищо друго освен морска шир.
Бари Руш се показа на входната врата и притисна Мич в мечешка прегръдка, все едно бяха близки приятели. А не бяха, поне не още. Мич се беше запознал с него преди няколко години на тържество по случай рождения ден на по-малкия му брат Джак. Имаше най-малко още петдесет гости, затова той беше разменил само няколко думи с Бари, известен като мълчалив и затворен милиардер, който мрази да привлича внимание. Според една стара статия във „Форбс“ Бари беше спечелил състоянието си чрез борсови спекулации с латиноамерикански валути.
Каквото и да означаваше това.
Всички се ръкуваха и се поздравиха. Картър и Кларк застанаха мирно и както ги бяха учили, казаха: „Приятно ми е да се запознаем“. Баща им се гордееше с тях.
Бари въведе цялата група в главното фоайе, където се запознаха с Танър, който беше иконом, шофьор, капитан на яхтите и момче за всичко. В свободното си време ловеше омари и затова винаги се чувстваше неловко, издокаран с тъмносиньо сако и бяла риза. Добре че господин Руш му позволяваше да носи зеленикави бричове.
Танър се зае с багажа и го разпредели по стаите, а Бари заведе семейство Макдиър в дневната, където бумтеше огън. Разказа им през смях, че последният сняг паднал само преди две вечери, но им обеща, че повече няма да вали до октомври. Може би дори до ноември.
Докато мъжете говореха за времето и за това как Джак ще понесе наближаващото пенсиониране, Картър и Кларк зяпаха смаяно огромната препарирана глава на лос, окачена на стената над каменната камина.
Бари забеляза това и се оправда:
— Не съм го убил аз, момчета, не бях аз. Заварих го в къщата, когато я купих. Според Танър е тук от около трийсет години. Сигурно е от континента.
— На острова има ли лосове? — попита Картър.
— Ами не съм виждал, но ще отидем да потърсим. Според Танър вятърът утихва и времето ще се затопли. Да почакаме няколко часа и после ще се повозим с яхтата.
Момчетата нямаха търпение да се качат на нея.
25
Предположението, което Мич направи напосоки и което шеговито отдаде на доброто си образование, се оказа забележително точно. Нура дори не изчака четиресет и осем часа. Малко след четиресет и шестия се обади на Аби в 7:31 ч. в събота.
Аби беше на своята постелка за йога в дневната, разтягаше се вяло и се мъчеше да си спомни кога за последен път е оставала сама в апартамента през уикенда. Момчетата ѝ липсваха, но при различни обстоятелства нямаше да се тревожи за тях. Снощи два пъти говори с Мич по зеления телефон и получи пълен отчет. Близнаците си прекарвали страхотно във вилата, а той и Бари пушели кубински пури и пиели скъпи уискита.