— Колко често си напомняш, че нямаме представа с кого си имаме работа? — попита Мич. — Знаем само за някаква жена на име Нура.
— През половин минута.
— А колко често се питаш дали тази история с Нура не е някакъв номер?
— През половин минута. Само че не е номер, Мич. Намерила е жена ти в кафене в Манхатън. Наблюдавали са я. Наблюдавали са цялото ти семейство, по дяволите! Нура ѝ е дала онзи телефон. Не е номер.
— Колко ли пари ще поискат? — зачуди се Мич.
— Сигурно повече, отколкото можем да си представим.
— Значи очакваме Аби да преговаря, така ли?
— Нямам представа. Не ние командваме парада, Мич, а те. Можем само да реагираме и да се молим да не се издъним.
Харолд и Максин Съдърланд не бяха ходили в Мейн, но щатът беше в техния списък с желани дестинации. След като се пенсионираха, постоянно пътуваха и си прекарваха чудесно на местата, за които бяха мечтали. Нямаха котки и кучета, притежаваха скромна къща в провинцията и солидна банкова сметка, така че бързо стягаха куфарите си и потегляха. Техните приятели им завиждаха за пътешествията. За щастие, си бяха у дома, когато Аби им се обади в четвъртък следобед да каже, че спешно се нуждае от помощта им.
Танър ги взе от ферибота и ги откара в „Уиклоу“. Мич и близнаците ги чакаха на входа. Мич почти се трогна от радостта, с която децата посрещнаха Макси и Хопи, които, разбира се, също се радваха, че виждат внуците си. Всички помогнаха с багажа и Танър ги настани в хубаво студио точно срещу стаята с двуетажното легло. Момчетата изгаряха от нетърпение да разведат баба си и дядо си из къщата на господин Бари. Бяха прекарали в нея двайсет и четири часа, но вече се чувстваха като нейни собственици и бяха забравили предупреждението на баща си да не щъкат по стаите. Поднесоха им късен обяд и Бари се появи от някакво отдалечено кътче на къщата, за да прави компания на семейство Макдиър и семейство Съдърланд. Беше любезен домакин и умееше да накара дори напълно непознати да се почувстват като у дома си. Мич допускаше, че това се дължи на годините, през които бе посрещал в „Уиклоу“ многобройни приятели, а и по природа беше непринуден човек. Вероятно милиардите в банката помагаха за неговото лежерно отношение към живота, но Мич познаваше доста преуспели брокери на Уолстрийт и знаеше, че много от тях не са особено симпатични.
Той държеше момчетата под око. Майка им ги беше научила да не говорят много в присъствието на възрастните и да внимават как се държат. Мич беше благодарен, че Аби е израснала в малък град, където държат на обноските. Беше „правилно възпитана“, както казваха в Кентъки. Признаваше, че заслугата е на родителите ѝ.
Защо тогава му беше толкова трудно да им прости? И да ги харесва. Защото те така и не се извиниха за грешките и оскърбленията към него отпреди двайсет години, а той, честно казано, беше престанал да се надява, че ще го направят. Последното, което искаше, бяха неловка прегръдка по принуда и някакво сълзливо извинение. Психотерапевтът почти беше успял да го убеди, че продължителното озлобление спъва развитието му като зряла личност. То се беше превърнало в негов проблем, не в техен. Мич вредеше на себе си. Просто сложи точка, гласеше лечебната мантра.
На обед Бари и Харолд бързо намериха допирна точка: риболова на муха. Бари още преди години беше сложил край на осемдесетчасовите работни седмици и намираше утеха в планинските потоци из цялата страна. Харолд беше рибар още от дете и познаваше всяка рекичка в Апалачите. Колкото по-големи ставаха рибите в разговора, толкова повече се вглъбяваше Мич в собствените си мисли. Размени няколко думи с Максин. Родителите на Аби бяха видимо разтревожени и искаха да узнаят повече подробности.
Появи се Танър и предложи пак да се поразходят с яхтата. Момчетата стигнаха на пристана преди него. Бари се оттегли в дебрите на „Уиклоу“ да гледа мач на „Янките“ — ежедневния му ритуал.
Мич заведе Максин и Харолд в библиотеката, затвори вратата и им обясни защо са тук. Не навлезе в подробности, но и каквото каза, беше достатъчно да ги уплаши. Двамата се шокираха, че някакви терористи следят и снимат дъщеря им и внуците им насред Манхатън.
Бяха готови, ако трябва, да се крият в Мейн с момчетата цял месец.
26
Пистата на малкото летище на остров Айлсбъро беше дълга само осемстотин метра, твърде къса за реактивен самолет. Рано сутринта в неделя Мич и Кори излетяха с турбовитловия Кинг Еър 200, който не се нуждаеше от дълга писта.