Оставиха Алвин и другия бодигард в „Уиклоу“. Мич беше убеден, че децата му са на отдалечено и тайно място, където никой не може да ги намери, и си заповяда да престане да се тревожи, защото и бездруго му предстоеше труден ден. Но това не му се удаде.
След един час кацнаха в Уестчестър, отидоха с кола до града и в 10 ч. пристигнаха в голям апартамент на петнайсетия етаж на хотел „Евърет“, откъдето се виждаше ледената пързалка „Уолман“ в Сентръл Парк. Дариън вече беше там. Джак също. На чаша кафе Мич му даде пълен отчет за брат му и новостите около „Уиклоу“, а те не бяха много. Джак планираше да се пенсионира на 31 юли и да прекара цял месец на Айлсбъро, където да лови риба с Бари.
В прохладната ясна сутрин Сентръл Парк беше пълен с хора. Виждаха кънкьорите на пързалката, но се намираха твърде далече, за да разпознаят някого. В 10:20 ч. Мич беше сигурен, че е забелязал жена си да върви по Пето авеню от страната на парка. Беше с джинси, спортни боти и кафяв анорак, който носеше от години. И избеляло кепе на „Метс“ от неговата колекция.
— Ето я — каза той и стомахът го присви.
Аби влезе в парка и те я изгубиха от поглед. Обсъдиха дали да не поставят човек на входа на пързалката, който да наблюдава Аби, но се отказаха. Кори прецени, че няма да спечелят нищо от такъв ход.
В 10:30 ч. тя се приближи към будката за сладолед до главния вход на пързалката. Скрита зад големите си слънчеви очила, наблюдаваше всички и в същото време се стараеше да изглежда безгрижна. Не ѝ се получаваше, защото беше кълбо от нерви. Телефонът „Джакъл“ завибрира в джоба ѝ и тя го извади.
— Ало?
— Нура е. Махни се от ледената пързалка и тръгни към Голямата пешеходна алея. Мини покрай статуята на Шекспир и от лявата си страна ще видиш паметника на Робърт Бърнс и дълга редица пейки зад него. Остани отляво, върви трийсетина метра и си намери място на някоя пейка.
След броени минути Аби мина покрай статуята на Шекспир, зави надясно и тръгна по алеята между две редици внушителни брястове. Безброй пъти беше минавала оттук. Спомни си първата им зима в града, когато, хванати за ръце, с Мич крачеха в дълбокия две педи сняг, който продължаваше да вали. Бяха прекарали не един и два дълги неделни следобеда в сянката на брястовете, загледани в нескончаемия поток от нюйоркчани, излезли на разходка. Когато се родиха близнаците, тя разхождаше двойната им количка по тази алея и из целия парк.
Но сега не беше подходящ момент да изпада в носталгия.
По алеята се разхождаха стотици хора. На открити сергии продаваха топли и студени напитки. От високоговорителите в далечината се чуваше силна музика като в лунапарк. Аби изброи четиресет крачки, намери свободна пейка и седна съвсем нехайно наглед.
Минаха пет минути, десет. Тя стискаше телефона в джоба си и се стараеше да не зяпа минувачите. Оглеждаше се за мюсюлманка с дълга роба и хиджаб, но не виждаше такава. До нея спря жена в тъмносин спортен екип, която буташе бебешка количка.
— Аби — каза тя едва чуто.
И двете носеха големи слънчеви очила, но някак успяха да се погледнат в очите. Аби кимна. Допускаше, че това е Нура, но нямаше как да я познае. Същият ръст и същата стойка, но нищо повече. Козирката на голямата бейзболна шапка беше смъкната ниско и закриваше челото ѝ.
— Ела тук — каза непознатата и махна към дясната си страна.
Аби се изправи и попита:
— Нура?
— Да.
Двете закрачиха рамо до рамо. И да имаше бебе в количката, то не се виждаше. Нура зави надясно по странична алея. Когато се отдалечиха от хората, тя спря и каза:
— Гледай към сградите, не към мен.
Аби зарея поглед към величествените сгради по Сентръл Парк Уест. Нура изчака и каза:
— Благополучното завръщане на Джована ще струва сто милиона долара. Цената не подлежи на договаряне. И трябва да бъде платена в срок от десет дни. На двайсет и пети май в пет следобед източно стандартно време, това е крайният срок. Разбра ли ме?
Аби кимна и отговори:
— Да.
— Ако се свържеш с полицията или с ФБР или ако намесиш по някакъв начин правителството, тя няма да се върне. Ще я екзекутираме. Ясно?
— Ясно.
— Добре. След петнайсет минути ще получиш по телефона видео. Съобщение от Джована.
Нура зави с количката и се отдалечи. Аби я проследи с поглед — елегантен спортен екип „Адидас“, маратонки в червено и бяло, чиято марка не се виждаше, нелепа шапка. Беше видяла само част от лицето ѝ и никога нямаше да я разпознае.
Пое в обратната посока, по извитите алеи стигна до Седемдесет и втора улица и вървя на изток по нея до Пето авеню. Влезе в хотел „Евърет“, отиде в ресторанта и попита за масата, която беше резервирала сутринта. Маса за трима. Щеше уж да се срещне с приятели за брънч. Когато ѝ поднесоха кафето, тя стана от масата и се качи с асансьора на петнайсетия етаж.