Никой не си мълчеше. Мненията се изказваха бързо, после се оттегляха. Някои факти се размиха. Имаше гневни изблици, но не прибягнаха до оскърбления. Беше недопустимо за професионалисти като тях, а и повечето от присъстващите бяха близки от десетилетия. По някое време всеки член на съвета се замисли за Джована и се запита: ами ако се беше случило на мен? Неведнъж Барт Амброуз напомни:
— Тя е една от нас.
Когато според Джак дискусията се изчерпа, той насочи вниманието на колегите си към проблема със сигурността. Поканиха Кори да се включи в разискванията. Той раздаде копия от първоначалния доклад за местопрестъплението в Барселона, придружен от стряскащи снимки на изтърбушения офис.
Едно от предимствата да си важен играч в света на големите юридически фирми бяха неограничените пътувания. Старши съдружниците обикаляха целия свят или поне местата, където един човек с положение би искал да отиде, наричаха пътешествията си командировки и си приспадаха огромни разходи. Отбиваш се в офис на „Скъли“, водиш някой съдружник на обяд или на вечеря, отиваш на опера или на футболен мач и цялото ти пътуване минава за служебно. Ако се налага да обсъждаш делови въпрос, вземаш двойно от клиента и го караш да плати дори билетите. Барселона беше едно от любимите им места и всеки член на управителния съвет беше ходил в елегантния им офис в града. Затова им беше трудно да гледат снимките на опожарената кантора.
Кори ги запозна със спешните планове за подсилване на охраната и наблюдението във всеки офис на фирмата. По негово мнение терористите, които все още не бяха идентифицирани, бяха ударили офисите в Барселона и Атина, защото те бяха лесни мишени. Нямаха силна охрана, не бяха бдителни и достъпът беше почти безпрепятствен. Тези кръвожадни главорези внимаваха много да не наранят никого. Пожарите бяха само предупреждение.
Имаше ли и други лесни мишени? Той спомена Кайро, Кейптаун и Рио, но подчерта, че това са само предположения. Думите му дадоха повод за несвързан разговор кои офиси са безопасни и кои не, но всичко си оставаше в сферата на догадките. Един от съдружниците сподели колко е впечатлен от охраната в мюнхенския им клон. Друг току-що се беше върнал от Мексико Сити и беше забелязал, че там няма охранителни камери. И тъй нататък. Бяха успешни адвокати, гордееха се с интелигентността си и се чувстваха длъжни да споделят мислите си.
Джак ги познаваше добре. След изтощителен двучасов маратон той преся казаното и прецени какво е останало премълчано. Знаеше, че накрая „Скъли“ ще отпусне някаква сума. Въпросът беше колко голяма.
Роберто посрещна Мич на летището в Рим и го откара в дома на Лука. По време на четиресет и пет минутното пътуване обсъдиха много неща. Физическото състояние на Лука се беше стабилизирало малко, а новината, че похитителите са осъществили контакт и са поискали откуп, значително бе повдигнала духа му. Беше убеден, че умелите преговори могат да доведат до намаляване на сумата. Вече обработваше италиански политици.
В колата Мич пусна видеото с Джована на мобилния си телефон. Очите на Роберто се насълзиха и той отмести поглед. Каза, че я чувства като по-малка сестра и че вече цял месец сън не го хваща. Колебаеше се дали да показват видеото на баща ѝ. Решиха да обсъдят този въпрос по-късно.
Лука беше на верандата — седеше на сянка и говореше по телефона. Изглеждаше още по-отслабнал, но беше мобилизиран както винаги. Светлосивият скъп костюм висеше на тялото му като на закачалка. Той успя да прегърне Мич, без да прекъсва телефонния си разговор. Гласът му беше укрепнал. По-късно на кафе Лука предаде на Мич последните си разговори. Не харесваше сегашния министър-председател, но познаваше един от заместниците му. Целта беше да убедят италианското правителство да се притече на помощ на една италианска гражданка. С пари. Но по-непосредственият проблем беше, че в Италия имаше закон, който забраняваше на правителството да преговаря с терористи и да плаща откупи. Причината беше проста: изплатените големи суми насърчаваха терористите да отвличат още италиански граждани. Британците и американците следваха сходна политика. Според Лука това не означаваше нищо. Премиерите и президентите можеха да ораторстват, да заклеймяват терористите и да се кълнат, че няма да плащат откупи, но тайно можеха да се сключват сделки.