Имаше един-единствен избор за вечеря. Той пресече Юниън авеню, влезе в тясна уличка и веднага надуши уханието на ребърцата. „Рандеву“ беше най-известният ресторант в града и Мич се беше отбивал в него много пъти, при всяка възможност. Понякога с Аби се срещаха тук след работа за прочутите пушени ребра и чаша ледена бира. Беше вторник и макар да бе оживено, не можеше да се сравнява с уикендите, когато се случваше да чакаш цял час за маса. За резервации и дума не можеше да става. Млад сервитьор го насочи към маса в една от многото претъпкани зали. От мястото си Мич виждаше бара. Менюта не трябваха. Друг сервитьор се приближи и попита:
— Решихте ли какво да бъде?
— Порция с гарнитура, сирене и кана бира.
Сервитьорът дори не спря.
Мич забеляза много промени в града, но едно нещо беше останало неизменно: „Рандеву“. Стените бяха покрити със снимки на знаменитости, посещавали ресторанта, програми на „Малката купа“, неонови реклами на бира и безалкохолни напитки, рисунки на Стария Мемфис и още снимки, някои отпреди десетилетия. Една от традициите повеляваше да забодеш визитката си на стената, преди да си тръгнеш. Сигурно имаше милиони визитки. И Мич беше оставил своята и сега се запита дали още държат визитки от „Бендини, Ламбърт и Лок“. Сигурно, защото никой нямаше да си направи труда да ги махне.
След десет минути му поднесоха плато ребра, сирене чедър и зелева салата. Бирата беше ледена, каквато я помнеше. Той откъсна едно ребро, отхапа и се наслади на вкуса — първият му приятен спомен от Мемфис.
Инициативата за защита на осъдените на смърт беше основана от Еймъс Патрик през 1976 г., скоро след като Върховният съд отмени забраната на смъртното наказание. Когато това се случи, щатите със смъртно наказание запретнаха ръкави да постегнат електрическите си столове и газовите камери и надпреварата започна. Състезаваха се кой ще убие повече хора. Тексас беше безспорен лидер, а няколко щата се бореха за второто място.
Еймъс беше отраснал в крайна нищета в провинциална Джорджия и от дете познаваше глада. Най-близките му приятели бяха чернокожи и като малък той се възмущаваше от несправедливото отношение към тях. Като тийнейджър започна да проумява расизма и неговото коварно въздействие върху чернокожите. Не разбираше какво означава думата „либерал“, но когато порасна, стана доста радикален. Учителят по биология в гимназията забеляза способностите му и го насочи към колеж. В противен случай Еймъс щеше цял живот да работи на фъстъчените ниви заедно с приятелите си.
Сега той беше легенда в неголемия свят на защитниците на осъдените на смърт. Вече трийсет години водеше война от името на хладнокръвни убийци, извършили престъпления, които нерядко дори не се поддаваха на описание. За да оцелее, Еймъс се беше научил да затваря престъпленията във въображаема кутия и просто да забравя за тях. Проблемът не беше вината. Проблемът беше, че щатът — с всичките му недостатъци, предразсъдъци и възможности да оплесква нещата — имаше правото да убива.
Освен това Еймъс беше изморен. Работата най-сетне беше успяла да го изтощи. Той беше спасил много животи, беше изгубил дела си в голяма фирма, но беше изградил солидна неправителствена организация, която привличаше достатъчно капитали, за да се издържа, и достатъчно умове, за да продължава борбата. Само че собствената му борбеност гаснеше бързо, затова съпругата му и лекарят им непрекъснато го тормозеха да забави темпото.
Кантората му също беше легендарна. Представляваше лоша имитация на ар деко от 30-те години на XX в. и през десетилетията се беше разширявала и свивала. Сградата беше построена от търговец на автомобили, който навремето продавал понтиаци — нови и втора ръка — на „Автомобилната отсечка“ от Съмър авеню, на десетина километра от реката. Постепенно автокъщите се преместили, избягали на изток като по-голямата част от Мемфис и след тях останали офиси със заковани витрини, много от които били съборени. Еймъс спасил бившия шоурум на понтиак на един търг, на който бил единственият участник. Гаранцията за ипотеката му подсигурили негови симпатизанти, адвокати от Вашингтон. Той не давал пет пари за стил, външен вид и обществено мнение — нямал много средства за ремонти. Трябвало му голямо пространство с вода, ток и сервизни помещения, нищо повече. Не се опитвал да привлича клиенти, защото имал повече от необходимото. Прокурорите се били развихрили и смъртните наказания валели едно след друго.