По-наболелият проблем беше поверителността. Можеше ли „Скъли“ да очаква помощ от британците и италианците, след като техните правителства не бяха уведомени за искането за откуп?
Тримата — Лука, Мич и Роберто — обсъдиха надълго и нашироко дали да не разширят иска на „Ланнак“ срещу либийското правителство и да ги съдят за по-голямо обезщетение. „Ланнак“ беше изгубила четирима свои ценни служители. Джована беше заложница от близо месец. А ответникът — Република Либия — имаше ангажимент да защитава чуждестранните работници в страната.
Арбитражният иск, който Лука беше завел предишния октомври, беше за 410 милиона неизплатени задължения плюс още 52 милиона лихви, натрупани през последните три години. Мич беше категоричен, че трябва да разширят иска и да претендират за допълнително обезщетение за кръвопролитията и похищението, както и да окажат силен натиск за постигането на споразумение. Когато Лука и Роберто най-сетне се съгласиха с него, той се обади на Стивън Стоджхил, неговия младши адвокат, който все още беше в Ню Йорк и в четири през нощта в понеделник спеше. Мич го инструктира да допълни иска, подаден в Женева, и после да го чака в Лондон.
В единайсет часа Лука се оттегли на верандата за кратка дрямка. Мич излезе да се разходи по Пиаца Санта Мария и се обади на Омар Челик в Истанбул. Оказа се, че той е в самолета на път за Япония. Мич говори със сина му Адем и го запозна с намерението им да поискат по-голямо обезщетение. Не спомена за контакта с похитителите, нито за тяхното искане на откуп, но и това щеше да стане скоро.
В шест сутринта нюйоркско време той се обади на Аби и ѝ пожела добро утро. Там нещата бяха наред. Тя беше говорила с родителите си най-малко три пъти в неделя — всички в Мейн си прекарвали добре. Момчетата не чувствали липсата им. От Нура ни вест, ни кост.
Лука имаше насрочен преглед и не можеше да обядва с Мич и Роберто. Двамата отидоха в едно ресторантче малко по-встрани от площада, далече от туристите. Роберто познаваше собственика и поне две от сервитьорките. С мрачни лица и приглушен тон те попитаха как е Лука. Роберто им съобщи по-оптимистичната версия.
Обядът изглеждаше излишен ритуал дори в очите на италианеца. Как да се отпуснат и да се наслаждават на храната? И двамата нямаха опит в преговорите за заложници и се чувстваха безпомощни. А и какво можеше да направи дори един експерт? Врагът им беше невидим, неизвестен. Нямаше за какво да се преговаря, нямаше към кого да се обърнат. Нура беше само посредник без никакви правомощия. Като адвокати, те преговаряха непрекъснато с всеки за всичко и двете страни неохотно напредваха към решение, което не им допадаше особено. Отвличането обаче беше съвсем различно нещо, защото в уравнението участваше и убийство. Но колко професионални преговарящи си бяха имали работа с толкова безчовечен и жесток враг като този? Верижни триони? На видеозапис?
Мич и Роберто почти не докоснаха спагетите си.
След като масата беше раздигната и им поднесоха еспресото, Роберто каза:
— Лука е заможен човек, но по-голямата част от богатството му са стари пари. Хубавата му къща тук е наследена. Той е собственик на сградата на кантората. Има и къща в провинцията близо до Тиволи.
— Ходил съм там — каза Мич.
— Днес следобед има среща с банкер, за да уговори ипотека на всичките си имоти. Очаква да получи около пет милиона. Ликвидните му активи са приблизително на същата стойност. И слага всичко на масата. Ако имах сериозни пари, и аз щях да направя същото.
— Аз също. Но никак не ми се иска Лука да изгуби всичко.
— Важното е да не изгуби дъщеря си, Мич. Нищо друго няма значение.
28
В два следобед Лука беше изпил две двойни кафета и беше готов за действие. Посрещна важен посетител на входната врата и го заведе на верандата, където го представи на Роберто и Мич. Той се казваше Диего Антонели. Беше дългогодишен дипломат от Външното им министерство, сега заместник-министър, и познаваше Лука от много години. Предполагаше се, че могат да му се доверят и че има връзки в кабинета на министър-председателя.
Антонели се чувстваше видимо неловко и Мич остана с впечатлението, че се смята за твърде важна личност, за да ходи на крака при някого. Започна да ръми и Лука ги покани вътре, където им поднесоха кафе и вода. Той благодари на Антонели за посещението и каза, че е настъпил важен обрат във връзка с отвличането.
Роберто си водеше бележки. Мич слушаше съсредоточено. Много обичаше италианския на Лука, защото той говореше бавно и отчетливо и на него му беше лесно да го разбира. Антонели, който несъмнено владееше няколко езика, също имаше безупречна дикция. Докато Роберто говореше като картечница. Добре че рядко се обаждаше.